– “Миш, кое е това момиче?” – попита изненадано Таня, разглеждайки сватбените снимки, които фотографът току-що ѝ беше изпратил по пощата.
На снимката, на която младоженците трябваше да са само с майките си, до Михаил стоеше красиво момиче, малко зад него, избутало свекървата настрани, прегърнало раменете на съпруга си. Изглеждаше, че е с две или три години по-голяма от Таня.
Михаил се приближи, погледна я и се намръщи: “Забрави за нея! И дори не си помисляй да показваш тази снимка на майка си!” – прекъсна го мъжът. “Какво имаш предвид, “забрави”? Какво имаш предвид, “не ми го показвай”?”
Вкъщи тя се приближила до Марина Петровна с лаптопа й. “Мамо, познаваш ли тази жена?” – попитала тя. Свекърва ѝ сложи очилата си, погледна внимателно и изведнъж пребледня и се хвана за сърцето. Таня се втурна да донесе вода. След като изпи малко вода и се успокои, Марина Петровна едва успя да каже: “Това е майката на Михаил.” “А ти коя си за него?” “Това беше много отдавна, дъще.
Амалия, нашата съседка. Тя изведе сина си на разходка, не се грижеше за него, а аз и съпругът ми бяхме единствените, които се грижехме за момчето, докато майка му беше навън. Хранехме го, перяхме му дрехите, а понякога му купувахме нови.
Когато Мишка стана на четири години, тя почина и ние взехме Мишка да живее при нас. Имахме нови уши.
“Значи се оказва, че нейният дух е дошъл да поздрави Миша? “Виждам, че си щастлива, нали?” – попита свекърва ми. “Разбира се, че съм. И Бог знае какво съм измислила за себе си!
“По-добре призрак” – усмихна се Таня. “Защо не ми казахте по-рано, че Миша е ваше приемно дете?” “Синът ми забрани. “Страхувах се, че няма да ме уважаваш – смутено отвърна Марина Петровна. Но сега те уважавам и обичам още повече. Ти си истинска майка. А духът… Нека се скита.
