За мен, тринайсетгодишното момиче, разводът на родителите ми беше голям стрес. Обичах баща си и майка си, бях сигурна, че те се обичат. И тогава изведнъж… Когато бях на петнайсет, майка ми ни доведе нов мъж. Той беше много добър към мен и по-малкия ми брат.
Искаше да ни стане приятел, купуваше ни детски подаръци по наша молба, водеше ни на вилата и на море и много обичаше майка ми. Успя да се сприятели и с брат ми. Но с мен не се сработи. Все още имах обида към баща ми, който ни предаде. Израснахме. Брат ми стана войник.
Служи по договор далеч от нас. Майка ми и доведеният ми баща ми оставиха апартамента на мен и се преместиха в неговата къща в селото. Аз не ги посещавах. Само майка ми дойде да ме види. Доведеният ми баща й изпращаше подаръци.
Омъжих се и имах дъщеря, но скоро се разделих с него. Когато момичето ми навърши пет години, майка ми почина. Два месеца по-късно доведеният ѝ баща се разболя от инсулт. Той е откаран в болница и след едномесечно лечение е изписан “в легнало положение” с препоръка за домашни грижи.
Тогава за първи път го посетих в неговото село. Отидох с намерението да наема болногледач за него. Но когато видях условията…Как майка ми е живяла там? Това е деветнадесети век. Отопление на дърва, вода от кладенец и удобства в двора. Аз, градският жител, не можех да разбера как някой може да живее в такива условия.
И още повече – как може да се грижи за пациент, прикован на легло. Помислих си, че би било по-добре да настаня баща си в старчески дом. Казах на доведения си баща за това. Когато ме видя, той се разпали. Сигурно си е помислил, че съм дошъл да го заведа при мен. Но когато споменах идеята за приют, той се намръщи и не пожела да отговори.
И сега съм изправена пред решение – да го изпратя ли в сиропиталище? Но тогава ще ме измъчва чувство за вина. В края на краищата той беше толкова добър към мен и брат ми. Трябва ли да го взема при себе си? Но доведеният ми баща е напълно непознат за мен. А аз имам малка дъщеря, която изисква специално внимание. Не знам какво да правя.
