Първата нощ прекара в наета квартира на петия етаж в стара коса сграда с изглед към парка. От прозореца се виждаха клоните на дърветата, които леко се люлееха на вятъра. Квартирата беше празна, студена, но беше нейна. Всяка скърцаща ламарина, всеки следа от пирон в стената – всичко беше началото на нещо ново.
Зофия седеше на пода, увита в одеяло, с чаша чай в ръка. Тишината не болеше – беше мека, пълна с обещания. Дълго време просто седеше и слушаше звуците на града: стъпките по стълбището, лаенето на куче в далечината, бръмченето на трамваите. Дишаше дълбоко, научавайки се на тази тишина, сякаш беше нов език.
На следващия ден отиде на работа. Рецепцията в клиниката беше светла и чиста, с аромат на кафе и свежи списания на масичката за пациенти. Посрещна я управителката – Анна, жена с топла усмивка и уморени очи. Показа й всичко: компютъра, графика, кафе машината.
„Не е нужно да си перфектна. Достатъчно е да си внимателна и да си на мястото си”, каза Анна.
И Зофия беше там. Записваше пациенти, отговаряше на телефони, учеше имената на лекарите. Чувстваше се несигурна, сякаш вървеше по тънък лед, но в същото време – за първи път от години – имаше пространство да бъде само себе си.
Вечерите ходеше на разходки в парка. Гледаше хората с кучетата, децата в цветни якета, двойките, които се държаха за ръце. Не изпитваше завист, нито тъга. Чувстваше само бавното завръщане към живота.
Понякога децата й се обаждаха. Синът й питаше за чорапи, дъщеря й – за рецепта за тиквена супа. Тя отговаряше спокойно, но без тази готовност, която преди беше част от ежедневието й. Казваше: „Сега нямам време, на работа съм” или „Направи го както знаеш, ще се справиш”.
Томаш се опитваше да пише. В началото кратко, сухо: „Оставила си книгата. Донеси я.“ По-късно: „Децата ти липсват.“ А след това: „И на мен също.“
Тя не отговаряше веднага. А когато най-накрая го направи, написа едно изречение: „Да започнем от себе си, Томаш.“
В неделните сутрини тя вареше кафе, поставяше го на перваза и четеше поезия от същия стар тетрадка. Думите, които някога беше написала, се връщаха при нея с нова сила. Написа нова стихотворение. После второ. И трето. Започна да ги печата и да ги закача на стената. Всеки беше свидетелство, че съществува, че диша, че твори.
След три месеца се записа на курс по творческо писане в градската библиотека. Седеше в залата с други жени и мъже, които също търсеха своя глас. За първи път от много дълго време се смееше гласно, без страх, че някой ще я заглуши.
В събота
