Мигът продължи цяла вечност.
Всички застинаха: свещеникът млъкна, майката си сложи ръка на устата, някой изпусна венец на пода. Момиченцето продължаваше да се протяга към баща си, сякаш наистина можеше да го събуди. Вече не плачеше – в гласа ѝ имаше увереност.
— Каза ми: „Помогни ми“… Той ми го каза току-що! Аз го чух!
Служителят от погребалната агенция, който стоеше встрани, се обърна към майката и прошепна неловко:
— Искате ли да я изведа навън? Може би… психически срив…
Но възрастната жена — бабата на детето, с черен воал на лицето — изведнъж пристъпи напред и с треперещ глас каза:
— Изчакайте. Това дете… тя винаги е усещала неща, които другите не чуват. Когато брат ѝ си счупи крака, тя го каза три часа по-рано. Мислехме, че си фантазира… а после…
Съпругата на починалия не помръдваше. Очите ѝ бяха сухи, но в тях вече се четеше ужас.
— Това… това не може да бъде…
Момиченцето отново проговори:
— Той се страхува. Каза: „Тъмно е. Жив съм.“
Вече никой не се съмняваше. Един от братовчедите се втурна към ковчега. Отвори го рязко. Наведе се. После рязко отстъпи назад.
— Боже Господи… Той… той е топъл!
— Какво?! — извика жена му.
— Лицето… не е вкочанено! Бузите му са меки! Аз… не разбирам! — гласът на мъжа трепереше от паника.
Свещеникът пристъпи назад.
— Това не е възможно… Тялото беше в моргата. Три дни…
— Не беше, — прошепна майката на покойния. — Взехме го вчера вечерта. Искахме да е у дома. Струваше ми се студен… или си въобразявах?
Настана паника. Хората започнаха да говорят едновременно, някой вече викаше Бърза помощ. Един от гостите — пенсиониран лекар — пристъпи напред и докосна шията на починалия.
— Няма пулс. Но… челюстта не е скована. Няма ригор. Това е необичайно.
Момичето се протегна още веднъж и каза:
— Нещо синьо… пречи му… Не може да диша…
— Какво синьо? — попита майката с уплаха.
— На врата му… нещо стяга… не може…
Жената разкопча яката — и застина. По шията му се виждаше прясна синина. Ясен отпечатък — като от въже или стегната връв.
— Това… това е следа от задушаване?
Сега никой не говореше. Лицето на мъжа беше розово. Устните не бяха посинели. От ъгъла на устата му се стичаше капка слюнка.
Някой извика:
— Обадете се на спешна помощ! Веднага! Той не е мъртъв!
Докато линейката пристигне, хората бяха в шок. Някой се молеше, друг звънеше на роднини, трети просто стоеше онемял. Майката държеше детето в прегръдка и шепнеше:
— Прости… Боже, ако това е истина… прости ми…
Когато лекарите пристигнаха, един от тях прегледа тялото и изруга:
— Веднага в реанимация! Този човек е жив. Или е чудо… или е престъпление.
Докато го пренасяха на носилката, момиченцето прошепна:
— Знае кой го направи… но не може да каже… още не…
Всички погледнаха към съпругата му.
— Аз?! — извика тя ужасено. — Как смеете?
— Ти беше с него… — прошепна свекървата. — Каза, че не е дишал сутринта… А извика линейка два часа по-късно. Защо?
— Аз… мислех, че спи! Страх ме беше… — жената се дръпна назад. — Не съм аз!
— Тогава кой? Кой още беше там?
Жената изкрещя:
— Георги! Брат ми! Дойде късно! Караха се! Казах му да си тръгне, но той…
Една от жените вече говореше с полицията.
— Георги Н. ли? Търсят го от сутринта! Изчезнал с колата на бащата! Всичко си идва на мястото…
Същата вечер мъжът отвори очи в интензивното. Беше на апарат. Изстена. Лекарите не вярваха на очите си: клинична смърт — а мозъкът невредим. Преди да го приспят, прошепна три думи:
— Георги… ме… душеше…
Дежурният веднага предаде това на полицията.
На сутринта в новините излезе:
„Мъж се събуди на собственото си погребение. Арестуваха зет му за опит за убийство.“
Само едно момиченце не видя тази новина. Седеше до болничното легло на баща си, държеше ръката му и шепнеше:
— Чух те, тате. Не позволих…
Той стисна леко пръстите ѝ. По устните му се появи усмивка.
А майката… всеки ден влизаше в църквата на колене. Да поиска прошка. Че не повярва навреме. И че единствено дъщеря ѝ… върна мъжа ѝ от мъртвите.
