— „Не можеш дори да ходиш!“ — изрече мъжът с насмешка, гледайки я отвисоко, подигравка се четеше по устните му. — „Защо изобщо си тук? Не разбираш ли? Животът ти е свършил. Аз… аз имам нов живот.“
— „Искаш ли да го пренапиша в драматичен, литературен, филмов или в някакъв конкретен стил?“
— „Най‐после нещо правилно!“
Елена не отговори. Тя просто ги гледаше. И двамата.
Той — неспокоен, изпотен, с яка на ризата, прегъната като съвестта му.
Тя — съвършена, спокойна, със студенината на бездушна болнична чакалня.
— „Та… защо си тук?“ — попита най-сетне Елена. Гласът ѝ бе безизразен, равен като електрокардиограма без пулс.
— „Мисля, че е най-добре да ти кажем директно… преди да го чуеш от друг. Преместваме се.
В апартамента.
В твоя апартамент.
Тоест… в апартамента, който беше наш, но… аз вече не мога…“ — той махна неясно към краката си, сякаш това обясняваше всичко.
Елена посегна към тънка папка на масата, подготвена и чакаща този момент.
— „Ето,“ — каза спокойно, подавайки му я. — „Всичко е вътре.“
Завещание.
Прехвърляне на собственост.
Нуждаеха се от място, от което да започнат.
— „Аз… свърших.“
— „Подаряваш ни къщата?“ — попита той, объркан.
— „Току-така?“ — добави любовницата, без да пристъпи напред.
— „Да. Тя е нейна.
Аз имам други неща за вършене.“
Той се изсмя; погледът на надменност се напука и стана страх.
— „Други неща? Ти? Та ти не можеш дори да ходиш!“
Елена затвори очи. Само за секунда. Когато ги отвори, погледът ѝ бе твърд, спокоен. Нямаше гняв — само сурова истина.
С бавни движения тя отметна одеялото от бедрата си, отвърза канaта и се изправи.
Една крачка.
Още една.
Звукът бе тих, но всяка стъпка тежеше повече от всичките изречени думи дотук.
Той застина. Тя — другата — с разтворена уста, неспособна да изрази изненадата си.
— „Претърпях катастрофа, не доживотна присъда“, — каза Елена невъзмутимо. — „Но вече няма значение.“
— „Как можеш да говориш така?“ — заекна той. — „Лекарите… ти каза…“
— „Ти знаеш кое е най-добро за теб.
Аз се нуждаех само от време.
И покой.
И да съм далеч от теб.
Ти ми даде всичко това. Не нарочно.“
Тя тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна за последно. Гласът ѝ бе ясен, твърд – като камбана в тишината:
— „Ти взе дома ми.
Аз взех свободата ти.“
— „Какво?“ — ахна любовницата, вече леко паникьосана.
— „Какво означава това?“ — попита той, но гласът му трепереше.
Елена се усмихна — насила.
— „Папката. Прочети внимателно.
Особено… последната страница.“
И Елена напусна стаята. Стъпките ѝ бяха бавни, но сигурни.
Зад нея не падна мълчание — то избухна. Като тиха бомба, която гърми само в съзнанието им.
Мъжът отвори папката с треперещи ръце. Прелисти страница. После още една. Когато стигна до последната, лицето му побледня. Устните му се раздвижиха, но звук не излезе.
Там, в последния абзац, пишеше:
„Съгласно условията на придружаващото споразумение прехвърлянето на собствеността влиза в сила само ако новият собственик приеме изцяло попечителството над дете, родено вследствие на извънбрачна връзка.“
Той вдигна поглед. Очите му срещнаха нейните.
— „Т-ти… не спомена нищо за дете.“
Тя сведе поглед. Преглътна.
— „Защото…“ — прошепна, — „…то не е твое.“
Един-единствен звук проряза въздуха — сухият, равномерен почук на бастуна на Елена, който се отдалечаваше.
