Лариса Ивановна, математичката, погледна петокласниците през очилата си. Неволно погледът ѝ се плъзна към едно тихо, разточително момче, приседнало в ъгъла зад последното бюро.
Мазно яке с големи петна, стари панталони, протрити до коленете. Той не слуша нищо и просто заспива отново. Дори го докоснах с тъжен поглед. “Обикновен, глупав човек”, помислих си аз. Не разбирах защо не ми харесва този Стас. В края на краищата той не се намесваше, не крещеше, не се смееше, но аз изпитвах такава неприязън към него. Можеше да седи и да гледа през прозореца през целия урок, без дори да си отваря тетрадката. Той е толкова глупав, че изобщо не учи. Защото, каквото и да вземеш, той просто стои и мълчи.
В тетрадката няма домашна работа, вместо класна работа има само дата. “Е, какво да правя с него, ще трябва да попитам първата им учителка какво семейство имат, сигурно майка алкохоличка – няма как да е иначе.” – Надежда Ивановна, помните ли Стасик? Кои са родителите му?” – попитах началната учителка. Преподавах на този клас едва миналата година, защото предишната учителка излезе в отпуск по майчинство. По-добре вземете характеристиките, прочетете ги – ще останете много изненадани.
Лариса Ивановна веднага извади папките от шкафа. Тук, след първи клас. Когато започнах да я чета, бях поразена от изненада. Но тук беше написано черно на бяло: “Станислав е приятелски настроен, грижовен, учтив, с лъчезарна усмивка. Изпълнява домашните си задачи чисто и точно.
” Във втори клас учителката отбелязва следното: “Чудесно дете. Има много приятели и помага на съучениците си. Той е много способно и талантливо момче, особено добър в математиката.” Описанието в трети клас беше шокиращо: “Смъртта на майка му от неизлечима болест поразява момчето. Той се опитва да се бори, опитва се. Но баща му се напива след трагедията и не обръща внимание на детето.” В четвърти клас за Стасик се пише следното:
Лариса Ивановна изтръпна от прочетеното: “Той е разсеян, безотговорен, няма приятели, спи на спокойствие, не си подготвя домашните.” Лариса Ивановна изтръпна от прочетеното: беше очаквала нещо, но не и това! Нямаше представа, че това момче е нещастно! Срамуваше се от себе си и се изчервяваше от предразсъдъците си към детето. Цяла нощ мисълта за Стасик беше в главата ми и в окото ми се появи една и съща картина: сбръчкано момче с мъртви очи. На следващата сутрин разбрах адреса му и отидох в дома на Стасик. Апартаментът миришеше на изгоряло и не можех да видя нищо под цигарения дим.
Стасик расте в трудни условия с баща алкохолик. На 10 години сам приготвя вечеря и живее без майчина грижа. В училище децата му се подиграват, но той поднася на учителката си Лариса Ивановна скромен подарък – стар пръстен и шишенце с парфюм. Тя трогнато приема жеста, а той ѝ казва: „Сега миришеш като майка ми.“ От този момент тя променя отношението си към него.
С времето Стасик започва да се справя все по-добре в училище и става отличник. Печели състезания, завършва с отличие и става лекар. През годините не забравя учителката си – изпраща ѝ цветя, пише ѝ често и я кани да заеме мястото на майка му на сватбата му. Тя пази подаръка му през годините и го използва в този специален ден.
Година по-късно Лариса постъпва в болница и именно Стас е нейният хирург. След операцията тя му прошепва със сълзи: „Съжалявам за всичко. Ти ме научи да бъда добра.“ Сърцето ѝ се усеща леко – благодарна, че животът я е срещнал с него.
