Хана излезе от аптеката, като едва дишаше. Изглеждаше уморена, тъжна, дори скръбна. Лекарят й каза да изчака още един ден и тогава ще дойде крайният резултат. Но от плана на лекаря Анна разбрала, че нещо не е наред. -“А може би наистина е пикс Лина… на какво да се надявам тогава? Как да разкажа на съпруга и дъщеря си за това, как те ще останат без мен, а аз без тях?
Хората около магазина за алкохол бяха също толкова потиснати, осъзнавайки, че им остава съвсем малко време. Колко бързо лети времето и защо не оценяваме щастливите мигове преди това, а започваме да осъзнаваме всичко едва на прага на опасността? Хана се приближи до автобусната спирка и дори тя веднага видя кой е излязъл от магазина за алкохол и кой не. Хората в магазина за алкохол имаха празен поглед, вперен в неизвестното.
Като този на Хана, когато се качи в автобуса и погледна през прозореца. Вечерта съпругът ѝ я посрещна вкъщи. Той погледнал жена си предпазливо и попитал: “Добре ли си? Изглеждаш странно. -Да, добре съм, не се тревожи за това. -Наистина? Дори се прибра от работа по-рано. Може би сте имали лоши мисли, но нямате лице. – “Просто ми беше тъжно. Все пак е есен, а аз не искам зима. – “Можем да отидем на топло място за зимата.
Можем ли да отпразнуваме Нова година някъде на брега на океана, ще си починем, ще бъде интересно, какво мислиш? Анна не отговори на съпруга си, а само се насили да се усмихне, сдържайки сълзите си. Осъзнаваше, че това може да се случи чак през зимата. Стрелките на часовника се движеха толкова бавно, че й се струваше, че този ден никога няма да свърши. Анна продължаваше да гледа часовника в очакване да дойде новият ден. Накрая се върна в болницата и Анна щеше да научи резултатите от изследванията си. Хората на опашката не желаеха да влязат в стаята.
Това беше много странно и плашещо чувство: исках да разбера резултатите си възможно най-скоро, но в същото време не исках да чуя истината. Беше ред на Хана и жената влезе в стаята. Срещу Хана седеше безразличен лекар, който попълваше документи. Отвори папката с името на Анна и каза, без да вдига поглед: – Туморът ви е доброкачествен, ще ви предпиша лекарства за шест месеца. А след това елате отново при мен, за да видя колко се е свил туморът. С това Анна най-накрая издиша. Излизайки от офиса, тя не можеше да сдържи радостта си. Това означава, че животът продължава, а тя и съпругът ѝ ще отидат на плажа, по-близо до океана.
