„Ти какво изобщо можеш, Елена?“ – гласът на Николай ехтеше из малката ми кухня.
„Седиш тук с тия дрипи, дори една нормална чаша не можеш да си купиш! Сякаш живея с някоя беднячка!“
Стоях до печката и бърках картофите. Бузите ми горяха от срам и гняв.
Пред него – любимата ми стара чаша с отчупен ръб. Да, не беше лъскава, но беше моя.
Както и този скромен апартамент, купен с всичките ми спестявания след преместването ми в София.
А сега ме наричаше бедна?
„Николай — ако не ти харесва чашата, купи си нова. Никой не те държи.“
Той изсумтя.
„Аз по 12 часа блъскам в офиса, а ти си броиш стотинките! Ти трябва да си щастлива, че си с мен!“
Изключих котлона. Ясно ми беше — тази вечер вечеря няма да има.
С Николай бяхме заедно от половин година.
Първоначално се държеше като джентълмен — цветя, внимание, скъпи думи.
А после… започнаха упреците.
Че съм евтина. Че живея като клошарка. Че без него съм нищо.
Не казвах нищо. Мълчах. Но този път не можех повече.
На следващия ден се обадих на приятелката ми Деси:
— „Николай пак ме принизи заради парите.“
— „Пак?! Защо го търпиш? Знаеш ли какво — време е да му покажеш кой си!“
Да му кажа ли, че баща ми е бил бизнесмен?
Че ми е завещал апартамент и 100 000 лв в банка?
Не. Щях да му покажа.
На другия ден го взех с мен до банката.
Там изтеглих 10 000 лв в брой и му ги подадох в ръцете.
Очите му се разшириха. Примигна като човек, ударен от ток.
— „Откъде ги имаш? Ограбила ли си някого?“
— „Не. Това са пари от баща ми.
Собственик на строителна фирма. Завеща ми апартамент и спестявания.
Така че – не съм бедна, Николай. Никога не съм била.“
Мълчеше.
А аз станах и казах:
„Отивам си вкъщи. Помисли как говориш с мен.“
Вечерта се прибра с цветя и поглед на покаяние.
„Прости ми. Не знаех… Можем ли да започнем начисто?“
Но аз вече не бях същата.
Когато в ресторанта ме попита между другото:
„А колко още ти е останало от онова наследство?“
Разбрах – той не обича мен. Обича банковата ми сметка.
Няколко дни по-късно събрах нещата му и го изгоних.
„Новото начало“ свърши.
Остана споменът за това, което сам е унищожил.
Днес съм свободна.
Ползвам парите си внимателно, пътувам, живея по-добре.
Николай ми звъня. Плаче, моли, иска втори шанс.
Но не, Николай.
Не обичаш мен.
Обичаш онова, което си мислеше, че можеш да вземеш от мен.
Аз съм тази, която унижи.
А сега съм тази, която никога няма да забрави.
Защото не съм бедна. Никога не съм била
