Анна стоеше до готварската печка, разбъркваше супата и усещаше как обичайното напрежение сковава раменете ѝ. Зад гърба ѝ прозвуча гласът на свекърва ѝ – монотонен, втренчен, като капки вода от повреден кран:
– Сигурна съм, че отново си я пресолила. Имате силна ръка за сол. Забелязах това още през първия месец. А морковите се режат твърде големи. Дори крава не би сдъвкала такъв морков.
Анна стисна плътно устни и продължи да бърка. Три години. В продължение на три години тя чува тези забележки всеки ден. Всеки обяд, всяка вечеря се превръщали в изпит, на който отговорът ѝ винаги бил “D”.
– Мамо, стига толкова – долетя от стаята умореният глас на Михаил. – Аня е добра готвачка.
– Добра? – Раиса повдигна учудено вежди. – През моите години готвех храна за целия общински център и всички не правеха нищо друго, освен да ѝ се наслаждават. А тази… – тя погледна с пренебрежение към снаха си, – тази не може да обели картофите както трябва.
Анна се обърна. Кухнята беше тясна – двете жени едва имаха достатъчно място да се разделят. Раиса Михайловна седеше на табуретка до прозореца като началник на наблюдателна площадка и наблюдаваше всяко движение на Анна.
– Раиса Михайловна, защо не си починеш? – предложи тя нежно. – Мога да се справя сама.
– Ще си отдъхна, когато в къщата дойде истинска господарка – обърна се тя към свекърва си. – Междувременно трябва да се погрижа семейството да не бъде отровено.
Анна постави черпака на масата малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. Раиса Михайловна го забеляза.
– О, ти също проявяваш характер! – подсмърча тя. – Неудовлетворена ли е тогава? Недоволен от какво? Да се грижиш за тях? Да ви научи на живота?
Михаил влезе от стаята:
– Мамо, стига вече. Защо отново се карате?
– Ние не се караме – отвърна Анна студено. – Майка ти просто споделя своя опит, както обикновено.
Съпругът погледна жена си и майка си. В очите му проблесна познатото чувство на безпомощност. Обичаше и двамата, но не знаеше как да съчетае несъвместимото.
– Вечерята ще бъде готова след десет минути – каза Анна.
Михаил кимна и си тръгна. Както винаги. Мъжете си тръгват, когато има семеен спор – помисли си Анна. Те оставят жените да решават всичко помежду си.
– Виждате ли – продължи Раиса Михайловна, сякаш дори не беше я прекъсвала. – Синът ти те е напуснал. Защото атмосферата в къщата е напрегната. А атмосферата зависи от жената. Жената е пазителката на огнището.
– Раиса Михайловна, може би…
– Не ме наричайте Раиса Михайловна. Наричай ме мама. Или мамо. Сега си като моя собствена дъщеря.
Анна знаеше, че това е игра. Ако кажеше “мамо”, това означаваше, че признава властта на свекърва си над нея. Ако откаже, тя ще бъде обвинена в неуважение.
– Добре – отвърна тя неутрално.
– Добре какво? – Раиса Михайловна не спираше.
– Добре… мамо.
Думата прозвуча резервирано, почти официално, но свекърва ѝ кимна одобрително.
– Точно така. Държиш се като непознат. Когато си в семейството, трябва да спазваш правилата.
Анна наливаше супата в чиниите и си мислеше точно за тези правила: да става в шест, за да приготви закуска; да пере и глади не само за съпруга си, но и за свекърва си – “ръцете ме болят, дъще”; да търпи постоянни критики за всяка похарчена стотинка – “ние пестяхме, а ти…”. И основното правило – никога не възразявайте на възрастните.
– Помниш ли как готвеше първата жена на Михаил? – изведнъж попита Раиса Михайловна.
Анна замръзна с черпака в ръка. Свекърва ѝ рядко говореше за Светлана, но винаги в най-неподходящите моменти.
– Светочка, да й е мирна душата, правеше кнедли – вкусни. Нейните питки бяха пухкави и румени. А начинът, по който поддържаше къщата – просто прекрасен!
Анна замълча. Какво можеше да се каже? Светлана почина преди три години и сега в паметта на близките си тя се превърна в еталон за идеална съпруга. А стандартите не спорят с живите.
– Не си мислете, че ви сравнявам с нея – добави Раиса със замайваща мекота. – Просто ти си различна. Тя беше грижовна, домашна. Ти си по-… модерен.
“Модерен” звучеше почти като ругатня.
– Раиса Михайловна…
– Мама. Наречете го Мама.
– Мама – въздъхна Анна. – Но какво лошо има в това да си модерен?
– Нищо – вдигна рамене свекърва ѝ. – Освен че съпругът се нуждае от съпруга, а не от…
– Не какво?
– Не е кариеристка. Михаил работи на две смени, уморен е. А ти си зает с курсовете си и с английския. Сякаш не си се омъжила за руснак.
Анна постави чиниите на масата. Курсът по английски беше нейната малка тайна, нейната мечта. Тя искаше да си намери работа като преводач. За свекърва ѝ това било блаженство.
– Харесва ми да уча – каза Анна тихо.
– Харесва ми! – Раиса Михайловна подсмърча. – На двадесет и пет години ти харесва да учиш. Време е да имаш деца, вместо да тичаш в клас.
Анна сложи ръка на стомаха си. Беше болезнено място. Нямаше деца и това беше постоянно напомняне.
– Лекарите казват, че е необходимо времеһттр://…..
– Лекари! – Свекърва ми махна с ръка на свекърва си. – Те казват много неща. Като майка бих казала: не ходете по лекари, мислете повече за съпруга си. Мъжът може да усети кога една жена не е готова за майчинство.
– Михаил не се оплаква.
– Той е деликатен. И го виждам да гледа чужди деца – в магазина, в двора. Тогава очите му стават толкова тъжни.
Беше истина. Михаил обичаше децата и липсата им го разстройваше. Но той никога не обвиняваше Анна – просто не можеше да го направи.
– Все още сме млади – каза тя. – Ще се справим.
– Младите! – Раиса Михайловна се изправи. – На двадесет и две години вече отглеждах дете. А не можеш да имаш първото си дете на 25 години.
– За всеки е различно.
– Различно е, да. Някои имат призвание за майчинство, други – не. А тези, които нямат – изучават езици.
Анна усети как в нея се надига вълна, готова да пробие. Но тя се сдържа. Както винаги.
– Михаил, вечерята е готова! – извика тя.
Съпругът й влезе в кухнята и потърка дланите си.
– Мирише вкусно – каза Михаил и целуна съпругата си по бузата.
– Мирише добре – съгласи се Раиса. – Но какъв ще е вкусът, ще видим.
Те седнаха на масата. Михаил изяде супата с удоволствие, похвали я и поиска още. Анна се хранеше мълчаливо, усещайки, че погледът на свекърва ѝ е вперен в нея.
– Миша – започна Раиса Михайловна, – помниш ли как ходехме на вилата през уикендите? Преди да се оженим? Колко хубаво беше – само ние двамата, без излишни очиһттр://…..
Анна разбра накъде отива разговорът. Дачата беше една от най-болезнените теми. Свекърва ѝ искаше цялото семейство да прекара лятото при нея. Анна предпочиташе да остане в града – имаше курсове, планове и срещи с приятелите си.
– Мамо, вече сме обсъждали това – тихо каза Михаил. – Тази година това няма да е възможно. Аня учи…
– Учи, учи… – прекъсна го Раиса Михайловна. – Кога ще свърши? Кога семейството ви ще бъде най-важното нещо за вас?
– Семейството е най-важното нещо за мен – възрази Анна.
– Семейството? – свекървата остави лъжицата си. – Защо съпругът сади картофи сам? Защо майка му полива лехите сама, докато съпругата му е в града и “учи”?
– Аз наистина уча – отвърна Анна спокойно.
– Можеш и да учиш, и да се грижиш за семейството си. Едното не пречи на другото.
Михаил мълчеше, като бавно отхапваше парченца хляб. Анна виждаше, че му е неудобно, но отново не се застъпи за нея. Той винаги го прави.
– Знаеш ли какво мисля аз? – Раиса Михайловна продължи. – Още не сте се настанили. Случва се – жениш се, но сърцето ти все още е в дома на родителите ти.
– Моят дом е в друг град – нежно му напомни Анна.
– Точно така! Трябва да съм тук. До съпруга ми и неговото семейство.
– Това е мястото, където е семейството ми. Михаил е моят съпруг.
– Съпруг, да. Но семейството е нещо повече от съпруг. Това са традиции, корени, споделен живот. Между другото, аз също съм част от това семейство. Сега за теб съм като собствена майка.
Анна погледна свекърва си: пълна жена с боядисана коса, облечена в стар халат и износени чехли. Меки ръце, мили очи – и в същото време желязна воля, прокрадваща се във всяка дума.
Анна довърши супата си, стана и отиде да почисти масата. Раиса Михайловна веднага направи забележка:
– “Отново бързаш. Можехме да седнем и да си поговорим семейно. А ти побързай да измиеш чиниите, побързай да се отървеш от мен.
– Искам само да свърша до довечера, за да мога да си почина.
– Почивка! – подсмърча свекърва ѝ. – На нейната възраст тя отиваше на почивка. На двадесет и пет години не бях чувал за такава почивка.
– Времената бяха различни – каза Анна.
– Не времената са различни, а хората са станали по-мързеливи. В моите години имаше глад, опустошение. А младите хора не се оплакваха. А сега живеят като във ваканционно селище и пак са недоволни.
– Кажи ми, че не се обличам добре – добави Анна уморено.
– Точно така! – Раиса Михайловна се зарадва. – Например, какво ще облечеш на рождения ден на Люса? С тези твои дънки?
Анна носеше дънки, защото бяха удобни. Но свекърва ѝ смяташе, че това са неподходящи дрехи за омъжена жена.
– Аз имам рокли.
– Имаш, но какви? Къс, стегнат. Не е подходящ за възрастта. Жената трябва да се облича скромно и с вкус.
– Какво имате предвид под “подходящо за възрастта”? Аз съм на 25 години.
– Двадесет и пет не е момиче. Това е съпруга, бъдеща майка. Трябва да се обличате подобаващо.
Михаил стана от масата и влезе в стаята. Разговорът на жените явно не го интересуваше.
– Миша, къде отиваш? – извика му майка му. – Седни при нас.
– Ще си почина за малко. Уморен съм днес.
– Уморен… – Раиса Михайловна се протегна, като изпроводи сина си с притеснен поглед. – Виждаш ли колко е изтощен? Работи на две места, защото разходите му са много големи.
Анна не каза нищо. Да, имаше разходи, но не заради нея. Раиса Михайловна вземаше скъпи лекарства, лекуваше се при платени лекари, купуваше вещи за къщата. Анна се задоволяваше с най-необходимото.
– Знаеш ли какво мисля аз? – Свекърва ми се премести по-близо. – Може би трябва да си намериш работа. Не твоите курсове, а истинска работа, която да носи добри пари.
– Търся.
– Търсиш грешното нещо. Преминавате през движенията. Заплатата е малка, графикът е неудобен. Трябва да вземеш това, което ти се дава. Всяка рубла ще ви бъде полезна.
– Бих искал да намеря работа по специалността си.
– Каква работа? Имате диплома за учител, но искате да работите като преводач. Това специалност ли е?
– Изучавам език…
– Изучавам, изучавам… – отхвърли го Раиса Михайловна. – И времето продължава. Михаил привлича всичко върху себе си. Това не е реално.
Анна избърса ръцете си в кърпата и се обърна към свекърва си:
– Какво е правилно да се направи? – попита тя. – Кажи ми как да живея правилно.
Гласът ѝ трепереше, но звучеше уверено.
– Защо си толкова развълнувана?
– Не съм разтревожен. Просто искам да разбера. Всеки ден ми казваш, че правя нещо погрешно. Обясни ми го.
– Обяснявам ти го всеки ден! Но ти не ме слушаш.
– Аз го правя. И се опитвам. Но не се получава. Готвене – твърде солено. Почистване, неправилно място. Обличане по неправилен начин. Уча по грешен начин. Искам деца – не мога да зачена.
– В никакъв случай! – Раиса Михайловна беше объркана. – Никой не казва, че си зле с всичкоһттр://…..
– Ти го правиш. Всеки ден. От сутрин до вечер.
– Просто искам да помогна! Научи ме как да се справя по-добре!
– Ами ако не искам да уча? – попита Анна тихо.
Свекървата дори отвори уста от изненада.
– Ти не искаш? Но трябва! Младата съпруга трябва да се учи от по-възрастните!
– Трябва ли?
– Разбира се, че трябва! Това е съвсем естествено!
Анна се облегна на мивката. В съседната стая вървяха новините – Михаил гледаше телевизия. Обикновена вечер от обикновен ден. Още час и половина преди да си легнем. А утре ще започнем всичко отначало.
– Ами ако ти кажа, че повече няма да приемам съветите ти? – попита тя.
Раиса Михайловна повдигна вежди.
– Що за новина е това? Какъв е тонът ви?
– Нормален тон.
– Не, не е! Той се превърна в много нагъл тон. Неуважителен.
– Раиса Михайловна …
– Мамо! Казвай ми Мамо!
– Добре. Мама. – Анна направи пауза. – Аз съм на двадесет и пет години. Имам диплома, професия и собствени цели. Аз съм възрастен човек.
– Възрастният човек уважава по-възрастните си!
– Аз те уважавам. Но уважението не е безкрайно подчинение.
– Подчинение?! – Гласът на свекървата подскочи. – Кой говори за подчинение? Говоря за нормални семейни отношения!
– Какво е нормално в това? Да критикуваш всяко мое действие?
– Аз не критикувам! Аз съветвам!
– Всеки ден. За всеки случай. Как да готвя, как да се обличам, как да се държа.
– Какво лошо има в това? Аз предавам опит!
– Не мога да изживея нито един ден в мир – каза Анна. – Не мога да направя нищо, без да чуя забележка.
Раиса Михайловна рязко се надигна от стола си. Бузите й пламтяха.
– Какво си мислиш, че правиш? Това бунт ли е?
– Не, това е опит за честност.
– Честен? Добре, нека поговорим честно! – свекърва ми е заела позиция. – Вие дойдохте при нас като чужденец и останахте като чужденец. Не спазвате никакви семейни традиции. Не се приспособявате към нищо. Живееш като квартирант!
– Какви са вашите традиции? – попита Анна. – Разкажи ми за тях.
– Какви са те? Уважение към по-възрастните, например. Грижа един за друг. Общи интереси.
– Общи интереси? – Анна се усмихна леко. – Интересите ми имат ли значение за някого?
– Вашите интереси? Разбира се! Само английски и вашите книги.
– Обичам да чета. Ходя на театър. Излизам с приятелите си.
– И никой не ти забранява!
– Вие го правите. Всеки път, когато отивам някъде, започват въпросите: къде, защо, с кого, за колко време.
– Това не е забрана! Това е загриженост! Семейството трябва да знае къде са неговите членове.
– Грижа или контрол?
– О, ти… – Раиса Михайловна изтръпна от възмущение. – Как можеш да кажеш това?!
– Казвам истината. Искаш да контролираш всяка моя стъпка.
– Искам ред в семейството си!
– Чий ред? Вашия?
– Чия е тя? Аз отговарям тук!
– Но не и домакинята. Това е апартаментът на Михаил.
– На Михаил? – Свекърва ми дори седна от изумление. – Кой го е купил? Кой е работил през целия си живот, за да осигури покрив над главата на сина си?
– Вие. И Михаил ви е благодарен. Но това не означава, че можеш да решаваш живота ми вместо мен.
– Аз не мога? – Раиса Михайловна се приближи. – Кой може? Вие сами ли сте си шеф?
– Да. Сама съм си любовница.
– Една омъжена жена не може да бъде сама на себе си шеф! Тя е част от семейството!
– Част от него, но не собственост.
– Собственост?! – Свекърва ми разпери ръце. – Какви са тези думи?! Каква собственост?
– Това, в което се опитваш да ме превърнеш. За да мога да готвя като теб, да се обличам като теб, да мисля като теб.
– Какво лошо има в това? Аз съм живял живота си. Знам как да го направя!
– Ти знаеш как е трябвало да го направиш. А аз съм различен.
– Ти не си чак толкова различна – подсмръкна Раиса. – Просто едно модерно, разглезено момиче. Капризна.
– Може би. Но това е моят живот.
– Сега твоят живот е свързан с нашето семейство!
– Става дума за Майкъл. Не за теб.
Свекървата не можеше да издържи повече. Тя се изчерви.
– Какво казахте? Кажете го отново!
– Омъжих се за Михаил. Не и за теб.
Миг – и Раиса Михайловна изкрещя:
– Михаил! Михаил, ела тук!
Няколко секунди по-късно съпругът ѝ се появи на вратата, разтревожен и объркан.
– Какво се е случило?
– Това, което се случи, е, че жена ти ме насилва! – свекърва ѝ посочи Анна. – Тя казва, че не се е омъжила за мен!
Михаил погледна съпругата си въпросително.
– Просто ми омръзна да не казвам нищо – отвърна Анна спокойно. – Омръзна ми да слушам упреци, да се оправдавам за всяка своя дума и постъпка.
– Но мама казва всичко с доброта….
– Миша, чуваш ли какво казва? – Раиса Михайловна се хвана за ръкава му. – Тя ме обвинява! Мен, която за нея е като собствена майка!
Михаил стоеше като изгубен, сякаш искаше да падне през пода.
– Мамо, Аня… нека се успокоимһттр://…..
Но Ана не можеше да спре повече:
– Сега млъкни, майко, и слушай внимателно – каза тя твърдо. – Няма да търпя повече този цирк. Обичам сина ви и няма да отида никъде. Но от утре ще започнем да си търсим собствено жилище. И ще напуснем твоята къща.
Тя се изправи, без да погледне свекърва си, и излезе от кухнята.
Едва когато влезе в банята и затвори вратата, тя си позволи да си поеме дъх. Пусна студената вода, изми лицето си и седна на облицования с плочки под. Ръцете ѝ трепереха, но вътре имаше топлина, усещане за малка, но истинска победа. Откъм стената долетяха писъците на свекърва ѝ и опитите на Михаил да успокои майка ѝ. Но Анна усети как в нея се пробужда лека, почти детска радост.
Утре щеше да започне нов живот.
Нейният живот.
На нейните правила.
На нейните условия.
