„Татко, моля те, започни работа…“
Повтаряше ги наум, пак и пак, докато слизаше по стълбите — в сърцето му беше като земетресение.
На улицата беше студено. Беше облякъл стария си пуловер, а под мишницата държеше онази измачкана папка — вътре: пожълтяла автобиография, шофьорска книжка и снимка на Таня, на която тя яде сладолед и се смее, както само децата могат.
Не знаеше накъде върви. Просто крачеше. Докато краката му не го отведоха до строителната борса до автогарата.
— Търсиш работа ли? — извика някой от контейнер с палета.
Ивайло се обърна. Един мъж с оранжев елек и каска го гледаше, стискайки цигара.
— Да разтоварваш чували, дъски, тухли. Петдесет лева на ден. На черно. Става ли?
Той само кимна.
Първият ден беше ад. Пръстите — разранени. Кръстът — на път да се счупи. Но вечерта, в джоба, хрущяха истински пари — миришещи на цимент, пот и някакво забравено достойнство.
Не помнеше откога не беше заработвал.
Купи хляб. Ориз. Пилешки фенери. И кисело мляко — за Таня.
Когато влезе в апартамента, дъщеря му изтича към него:
— Татко! Това ти ли си го купил? Наистина ли?
Не каза нищо. Само кимна и я прегърна. Тя се смееше. А той… плачеше. Без звук, в гърба ѝ, да не го види.
И така започна нов живот. Всеки ден — битка. Разносвач, хамалин, после го взеха като техник в общината — някой го препоръчал. Пари малко, но редовно. След два месеца Нели му подаде изгладена риза:
— Облечи я. Пак изглеждаш като мъж.
Минаха шест месеца. И една вечер, когато се върна от работа, заваря Таня да подрежда масата.
Имаше торта.
— Днес е празник! — извика тя. — Точно една година работиш, татко!
Той седна. Тя го прегърна и прошепна:
— Ти си моят герой. Истинският.
По-късно, когато всички спяха, Ивайло отвори старата папка.
Вътре — снимката. Таня със сладоледа, с усмивка като слънце.
Той я целуна и прошепна:
— Благодаря ти, мъничка. Ти ме спаси.
Повече не седна на пейката зад блока.
Повече не мислеше „къде да изчезна“.
Защото вече имаше най-важната работа на света:
да бъде баща.
