На сутринта се събуди твърде рано. Валя обикновено спеше до късно, особено когато беше сама на вилата, но този път тялото ѝ се събуди само — напрегнато, нащрек, сякаш предчувстваше нещо.
Излезе боса на верандата. Небето беше млечно-сиво, тревата мокра от роса, а въздухът ухаеше на изгоряло дърво. Погледът ѝ се спря върху банята. Оттам вече се виеше тънка струя дим.
— Запалил е… — прошепна.
Тръгна бавно натам. Вратата на банята беше притворена. Когато я побутна, се отвори без звук — сякаш я чакаха.
Той стоеше с гръб към нея. Само с кърпа около кръста. Парата се стичаше по раменете му, по гърба, и се губеше някъде при кръста. Мускулите му се движеха плавно с всяко вдишване.
— Подготвих всичко. Ако искате… мога и да ви разтрия, — каза тихо, без да се обръща.
Тя искаше да каже “не”. Да отстъпи назад, да се затвори в себе си. Но гласът ѝ се изпревари:
— Знаете ли изобщо какво правите?
Той се обърна. Очите му бяха спокойни. Нямаше ни въпрос, ни смущение. Само сигурност. Мъжка.
— Казах ви. Всичко умея.
Тя прекрачи прага. Кърпата в ръцете ѝ трепереше. И тя самата трепереше — от страх, от вълнение, от нещо по-дълбоко. От това, че бе жива.
Той взе връзка с върбови клонки, потопи я във вода и я положи внимателно на раменете ѝ. Докосваше я бавно. Като човек, който не просто пипа тяло, а слуша тишината между костите.
— Не ми казахте нищо за себе си. Нито име, нито откъде сте, — прошепна тя.
— Искате ли наистина да знаете? — отвърна меко. — Или просто искате да забравите коя сте… и на колко сте?
Тя го погледна в очите. Дълбоко. Без преструвки.
— Искам да забравя.
…Това, което се случи след това, не беше изблик на страст. Беше като дълъг, тих ритуал. Като молитва без думи. Всяко движение — точно, всяка въздишка — споделена. Той не я облада. Той я изслуша. С тялото си. С ръцете си. С дъха си.
На следващата сутрин го нямаше.
Без бележка. Без обяснение. Без следа.
Първата ѝ мисъл беше, че е откраднал нещо. Провери чекмеджетата, златната синджирче, скритите пари. Всичко си беше на мястото.
Само на перваза — грижливо сгъната кърпа… и две шишарки.
Тя не плака. Седна на верандата, с ръце в скута, и дълго гледа към пътя. Не го чакаше. Но нещо вътре в нея чакаше.
Оттогава всяка пролет се връща на вилата. Още преди да цъфнат дърветата. Преди пчелите.
Изчиства банята. Приготвя нова кърпа.
И винаги оставя вратата… леко открехната.
Ако… се върне.
