Тома разбра.
Един от колегите му изпрати линк с думите:
— Не ти ли е познат този глас?
Тома побесня. Върна се у дома с пяна на устата.
— Как можа?! Да ме изложиш пред всички?!
— Не съм казала име.
— Ама всички ще се сетят! И какъв ти е проблемът, бе, Доро?! Добре живееш, храна има, покрив има!
И тогава…
— Знаеш ли какво? Отдавна трябваше да го кажа. Има друга жена. Нели. Тя поне знае кога да мълчи и не мрънка за глупости!
Дора го погледна. Без гняв. Без паника.
— Радвам се, Тома. Значи освобождаваш място.
— Моля?
— Щом си толкова щастлив с нея, върви при нея. Вратата е там.
Той стоя няколко секунди. Безмълвен. После грабна якето си и си тръгна.
След него остана тишина.
Но не от онази, която дави.
А от онази, която лекува.
Три месеца по-късно Дора работеше в малка книжарница в центъра на Пловдив.
Сутрин миришеше на кафе и стари страници. Вечер се прибираше с пълно сърце.
Там се запозна с Ивайло — клиент, който винаги питаше за нова поезия и оставяше бисквити за кучето от квартала.
— Извинявай, че питам… но как винаги успяваш да изглеждаш спокойна?
— Не винаги съм била. Трябваше първо да си тръгна от себе си, за да се върна по-силна.
Той я слушаше. Не я прекъсваше.
И за първи път от години, тя почувства нещо топло. Чисто.
Една неделя, докато Ивайло и Дора разхождаха ръка за ръка край реката, тя видя Тома.
Седеше сам на пейка. Говореше по телефона. Лицето му – сиво. Очите – празни.
Тя не спря. Не забави крачка.
Само стисна ръката на Ивайло малко по-силно.
Понякога да си щастлива значи просто… да не се върнеш назад.
