— Ще кажа, че си паднала от скалата. И всичко — край. Никой няма да те търси. Ние сме на друг континент. На кого му трябва да се занимава с някаква изгубена туристка? А аз ще се върна у дома вдовец, ще наследя имуществото… И най-накрая ще се оженя за тази, която наистина обичам. А за теб ще забравя, като за кошмарен сън!
Марина отдавна мечтаеше за това пътуване до Африка. Много месеци подред сънуваше зелени джунгли, пълни с крещящи маймуни и ярки птици, разпалени пясъци на пустините, безкрайни савани с жирафи и лъвове, където всяка крачка е като докосване до първозданния свят. Искаше да избяга от сивия, заснежен град, от постоянния дъжд и мрачните будни, за да се озове някъде там – сред дивия и свободен живот.
Сега билетът за Конго вече лежеше в джоба й, а до Африка оставаха само няколко часа. Без съжаление слагаше в багажа си бански костюми, шорти, панамки – всичко, което можеше да й потрябва в тропиците. Но за Марина това не беше просто пътуване. Това беше шанс. Шанс да спаси брака си.
Бяха женени само от година и половина, но между тях вече се беше образувала пропаст. Понякога й се струваше, че Влад я презира – или дори мрази. Работеха заедно, той почти не й обръщаше внимание, въпреки че тя беше негова шефка. След катастрофата, в която загинаха родителите й, Марина наследи семейната рекламна агенция. И буквално веднага в живота й се появи Влад.
По някакъв начин той успя да спечели доверието й. Беше начетен, галантен, имаше остър език и умееше да изненадва. На Марина това толкова й липсваше, че, поддала се на импулса, се съгласи да стане негова съпруга. След разкошната сватба и медения месец на брега на океана в отношенията им започна да се прокрадва нещо студено и чуждо. Сега Марина се надяваше, че това пътуване ще помогне да възстанови това, което все още може да бъде спасено.
Когато Влад минаваше покрай стаята на Марина и видя, че тя с мъка закопчаваше надутата си чанта, той спря и присмешно изсумтя:
— Ти какво, реши да останеш там завинаги? Защо толкова много неща?
Марина, след като се справи с ключалката, уморено се усмихна:
— Просто искам всеки ден да съм различна. Макар и само външно.
Влад отново изсумтя, сви рамене и си тръгна. Марина го изпрати с поглед и въздъхна дълбоко.
— Надявам се, че не е напразно… — промърмори тя под носа си.
Три дни по-късно, след няколко прекачвания в различни страни, те се озоваха в Конго. Оттам туристически автобус ги откара до селото, където се намираше базовият лагер. Марина гледаше наоколо като дете, открило нова вселена. Влад мълчеше, седеше с недоволен вид и явно не споделяше ентусиазма й.
Всичко го дразнеше: шумно смеещите се американци, възрастната двойка от Франция, дори младата екскурзоводка – симпатична чернокожа мома, която владееше отлично руски и английски. Той я поглеждаше с лошо скрито презрение, а когато Марина го буташе в ребрата, в отговор получаваше само злобен поглед.
— Погледни, каква красота! — шепнеше тя, показвайки носорога, който бавно крачеше по саваната. — Какъв огромен! Мислиш ли, че може да обърне автобуса ни?
Влад дори не погледна.
— Не знам — промърмори той. — Само ако го обърне, най-накрая ще мога да си доспя.
Хвърли злобен поглед към американците, които отново се разсмяха, и изпъна език. Те отговориха с доброжелателни усмивки и му махнаха с ръка.
— Спри, за Бога! — прошепна Марина. — Не разваляй почивката на хората!
Но Влад вече демонстративно се обърна и затвори очи, сякаш потънал в сън. Марина вече не се опитваше да го включи в разговора – сега саваната вече не я радваше както преди. Нещо в него се беше счупило. Какво точно – тя не знаеше. Но едно беше ясно: брака им вероятно вече не можеше да бъде спасен.
Първата нощ в Африка мина бързо.
Периодично се събуждаше, Марина слушаше зловещите викове на нощните птици, от които по кожата й настръхваха тръпки. На сутринта, след кратка закуска, групата тръгна към известния водопад, скрит дълбоко в джунглата. Автобусът можеше да стигне само до входа, оттам трябваше да се върви около два километра по тясна пътека, заобиколена от криви храсти и ниски дървета.
Марина и Влад също натовариха раниците на раменете си и последваха гида и охраната. Тя вървеше весело, с интерес разглеждаше всичко наоколо, късаше цветя и се опитваше да хване големи сини пеперуди. Влад мълчеше, нарочно не поглеждаше жена си.
— Виж кого хванах! — засмя се Марина, подавайки му здрав ивичест бръмбар, който седеше на дланта й и заемаше почти цялата й ръка. — Толкова е тежък, сякаш е камък… — Това е бръмбар-голиаф — без особен интерес каза Влад, поглеждайки с отвращение насекомото. — В училище имахме един в кабинета по биология. Вярно, мъртъв.
Марина ловко хвърли бръмбара нагоре, той разпери крила и бавно полетя през тропическия въздух.
— Откъде знаеш всичко това? — Марина се опита да разреди напрежението в гласа му. — И за буболечките, и за всичко… Майка ти четеше енциклопедии вместо приказки ли?
За първи път от дълго време Влад се усмихна леко:
— Не, майка ми не ми четеше нищо. Тя винаги работеше, почти не я виждах. Трябваше сам да се науча да чета… Още на пет години.
Марина кимна, разбиращо и малко тъжно. Тя оправи ремъка на раницата си, който беше се плъзнал от рамото й.
— А на мен родителите ми често четяха на глас — каза замислено тя.
— Особено майка — тя имаше такъв мек, топъл глас. А баща ми обичаше страшни приказки. Понякога ме плашеше до смърт преди да заспя, но все пак беше интересно…
Тя искаше да продължи, но изведнъж зад тях се чу тревожен вик. И двамата се обърнаха рязко. Към тях се втурваше момичето-екскурзовод.
— Мадам Легранж е получила сърдечен пристъп — обясни набързо тя. — Съпругът й и двама американци я откараха обратно в хотела. Ако искате, можете да се върнете и вие.
— Не, ще продължим — отговори решително Марина. — Вече почти стигнахме.
Гидката кимна и, напомняйки им да останат на пътеката, побърза да се върне към автобуса.
— Вчера сякаш е прекалила с виното — изсумтя Влад, изтривайки пот от челото си. — Не е чудно, че я е хванало. Тук е адски горещо.
Той замлъкна и Марина отново се опита да заговори с него, но Влад отново включи режим „мълчание“. Тя също се умори да се бори с неговата студенина и за дълго замлъкна.
Но не можа да издържи дълго.
„Какво ти се случва, Влад?“, най-накрая не издържа тя.
— Защо се държиш така? Сякаш ме няма! Омръзнах ли ти? Работата? Позицията? Или… имаш друга? Кажи го направо. Престани да ме игнорираш, сякаш съм празно място за теб!
Лицето на Влад стана каменно. Той стисна челюсти, но все пак отговори:
– Ето ни – каза той и посочи напред, където между дърветата се виждаше водопад. – Виж… красив е.
Марина, разочарована и ядосана, неохотно се приближи до края на скалистото плато. Точно пред нея, от огромна височина, надолу, в кръгло, като огледало, езеро, падаше величествен водопад. Мощта и красотата му бяха зашеметяващи. За миг тя забрави за всичко.
А Влад междувременно внимателно сложи раницата си и вдигна от земята голям, гладък камък.
— Ти си права — промърмори той. — Имам друга. Казва се Алиса. Ти я познаваш. И тя е бременна. Шест седмици. От мен.
Марина бавно се обърна към него, не вярвайки на ушите си.
— Алиса? От маркетинга? — издиша тя. — Изневеряваше ми с нея?
Влад кимна.
— Обичам я. А теб — никога не съм обичал — гласът му стана твърд. — Ожених се, за да получа достъп до твоя бизнес. Толкова дълго търпях капризите ти, а повишение така и не дочаках. Вечно: „работиш зле“, „проектите са бледи“… Да си ходиш, дребна кучка!
Той направи крачка напред. Марина инстинктивно отстъпи, подхлъзна се на влажната земя и едва не падна.
— Влад, не го прави, — умоляваше тя. — Ще ти дам пари, ще се разведем официално. Само не тук. Не така. Моля те…
Но той не я слушаше. Вдигна камък и бавно се запъти към жена си. Тя се опита да избяга, но тежък ранец й пречеше. Марина се препъна и се озова на самия край на пропастта.
Влад вдигна ръка.
Ударът беше внезапен. Главата й се замая, пред очите й потъмня. Марина почувства, че пада надолу – в зелена, шумяща бездна. Водата я прегърна.
След секунда тя изплува, задушавайки се. От раната на главата й течеше кръв. Отгоре се чуваше само шума на водопада.
— Помогнете! — извика тя, усещайки как силите я напускат. — Някой!
Крикът й се разтвори в вечната симфония на дивата природа. Никой не го чу.
С последно усилие Марина се протегна към брега. Измъкнала се от водата, тя намери укритие в малка пещера, скрита зад храсти, и, паднала на студения, влажен под, изгуби съзнание.
Влад тичаше през селото, без да се ориентира. В главата му имаше само една мисъл: трябва да инсценира всичко като нещастен случай. Срещнал на половината път екскурзовод и охранители, той театрално падна на земята и скри лицето си с ръце.
— Жена ми… — извика той, преструвайки се, че плаче. — Падна от водопада! Искаше да се приближи до езерото… И се подхлъзна! Боже, не успях да направя нищо!
Момичето-екскурзовод и охранителите му помогнаха да се изправи, отведеха го до автобуса и помолиха американците да го наглеждат. Но като чу, че викат полиция, Влад изведнъж скочи, отблъсна един от туристите и, изтичайки от автобуса, изчезна в джунглата, сякаш го нямаше.
Марина с мъка дойде на себе си. Главата й пукаше, тялото й трепереше, но тя знаеше, че не трябва да губи време. Напипвайки студените стени на пещерата, тя вървеше накъдето я носеха краката, губейки представа за времето. В един момент я ослепи ярка светлина, а в ушите й се чу гласът на хора – това бяха спасители. Като ги видя, Марина инстинктивно вдигна ръце, за да покаже, че не е опасна. До нея изведнъж се появи горила – дива, но спокойна. Спасителите свалиха оръжията си и внимателно се приближиха към нея.
След малко Марина вече стоеше на брега на езерото, където във водата падаше величествен водопад. Там бяха и гидът и няколко полицаи, които записваха нещо в бележници. Забелязвайки жената, те млъкнаха и се насочиха към нея.
— Слава Богу, вие сте жива! — момичето-гид я прегърна, опитвайки се да не погледне раната на главата й. — Претърсихме всички пещери, след като водолазите не ви намериха в езерото. Как успяхте да оцелеете?
Марина накратко разказа за случилото се, усещайки как тялото й иска почивка.
— А къде е съпругът ми? — попита тя, — защо не е с вас?
Гидът се намръщи, размени погледи с полицая. Този, след като се замисли за миг, заговори на счупен английски:
— Вашият съпруг… той е мъртъв. След изчезването ви той избяга в джунглата. По-късно двама местни видели как паднал в реката. Разбил се в камъните, а после тялото му било отнесено от крокодил. Съжалявам.
Той извади цигара, завъртя я между пръстите си и я хвърли на земята. После мълчаливо си тръгна.
— Крокодил… — повтори Марина, вдигайки от земята недопушената цигара. — Какъв кошмар…
Тя помоли гида за огън и дълго седеше, гледайки падащия водопад. Мислите се рояха в главата й като ято уплашени птици. Самата тя трудно можеше да повярва, че всичко това се е случило наистина. Че е преживяла предателство, коварен нападение и падане от скалата. Само синините, болката и белегът на главата й напомняха за реалността.
С усилие се изправи и последва гида към автобуса, игнорирайки журналистите с техните микрофони и камери.
След всичко, което се случи, Марина взе решение – ваканцията е приключила. У дома организира символично погребение и предаде управлението на рекламната агенция на приятелката си Виктория. На работа се появи само веднъж – за да се срещне с Алиса, същата служителка от маркетинговия отдел, чието име Влад произнесе преди да умре.
Когато момичето влезе в кабинета, Марина мълчаливо сложи на масата хартиена торбичка с пари.
– Тук има двадесет хиляди – каза тя, без да откъсва поглед от снимката, на която тя и Влад бяха още заедно. – Вземи, напиши молба и си тръгни. Завинаги.
Алиса погледна в торбичката, побледня и бавно седна на стола.
— А Влад? — тихо попита тя. — Ние… Вие знаете всичко?
Марина мълчаливо кимна.
— Той вече го няма — каза тя студено. — Той ми разказа всичко — точно преди да… Затова забрави за мен. Напиши молба и си тръгни.
Алиса взе хартия и химикалка, но дълго не можеше да реши какво да напише.
— А какво да напиша? — най-накрая попита тя.
— Не знам, без значение — отговори безразлично Марина, обръщайки снимката с лицето към стената. — Може просто „по собствено желание“. Така е дори по-добре.
Алиса бързо нахвърли текст и Марина, без дори да чете, го изпрати в кадрите. Когато момичето излезе, тя спусна щорите, изключи лампата и напусна кабинета, в който стана прекалено тежко да диша.
Няколко месеца Марина прекара на сеанси при психотерапевт. След Африка я мъчеха главоболия и кошмари, от които я спасяваха само лекарствата. Понякога, за да се разсее, излизаше в парка. По съвет на лекаря си взе куче — голям добродушен ретривър на име Роки. Сега вече не се чувстваше сама.
Една пролетна вечер, докато се разхождаше с Роки в парка, Марина чу някой да я вика по име. Обърна се и видя млад мъж в дълъг изтъркан плащ, с платно в ръце. Той се приближи и срамежливо й подаде картина.
— Казвам се Матвей. Аз съм уличен художник. Често ви виждам тук, в парка… Реших да ви нарисувам. Как ви харесва?
Марина внимателно разгъна платното. На него беше лицето й — малко тъжно, малко замислено, но истинско.
— Много е хубава — усмихна се тя. — Изглеждам почти по-млада. Само защо съм толкова тъжна?
Матвей пъхна ръце в джобовете си и се усмихна неловко.
— Винаги имате такова изражение на лицето — каза той, разглеждайки чорапите на ботушите си. — Не съм украсявал нищо. Ако искате, мога да нарисувам друг портрет…
Марина се разсмя, внимателно скри платното в чантата си и дръпна на поводка нетърпеливо изтръгващия се напред Роки.
— С удоволствие ще ви позирам отново — каза тя, — но сега трябва да тръгвам. Довиждане.
Тя вече беше направила няколко крачки, когато Матвей внимателно докосна ръкава й.
— Извинете… — започна той с треперещ глас, сякаш се страхуваше от собствените си думи. — Исках да попитам… Какво правите тази вечер?
Марина го погледна с разбиране и леко се усмихна.
— Нищо особено — отговори тя. — А ти? Имаш ли идеи?
Матвей се забави, но все пак кимна:
— Можем да се разходим. Или просто да пием кафе…
Марина се засмя тихо и извади от джоба си смачкана визитка.
— Дръжте, — каза тя и му я подаде. — Като решите къде да ме поканите, веднага ми се обадете. Може да измислите нещо по-интересно от банално кафе. Вие сте художник, нали?
На въображение определено не ви липсва.
С тези думи тя леко го потупа по рамото и се запъти натам. Матвей остана на място, стискайки визитката в ръце и я изпращайки с поглед. Когато той изчезна от погледа му, Марина погледна Роки и замислено каза:
— Е, как ти хареса този човек? Не е лош, а? И рисува страхотно. Може би наистина си заслужава да отидем?
Роки радостно замаха с опашка и лаеше силно.
— И ти ли мислиш така? — усмихна се Марина. — Тогава съм съгласна.
Тя продължи по пътя, размишлявайки къде точно ще я покани Матвей. Всъщност, за нея не беше важно къде – стига да беше човекът, който наистина я чуваше. И, колкото и странно да беше, тя усещаше, че Матвей може да е такъв човек. Той й харесваше. А това вече беше важно.
Времето минаваше. Марина се стараеше да не мисли за Влад. Това, което беше, остана там, в жарката Африка, в спомените, изпълнени с болка и страх. Сега животът й беше друг. С Матвей ги свързваха все още нежни, плахи отношения – по-скоро приятелски, отколкото романтични. Но тя не бързаше да бърза. Ухажването му беше приятно, вниманието му – искрено.
А за Алиса почти не мислеше. Не знаеше къде е сега и не искаше да знае. Някъде дълбоко в себе си Марина се смяташе за чиста пред тази жена. Не знаеше истината за много неща – и може би беше по-добре да остане така.
Новият живот започваше бавно, но уверено. С куче, с разходки, с платна, изпълнени със светлина. И с шанс да започне всичко отначало.
