Лариса Ивановна, математичката, погледна петокласниците през очилата си. Неволно погледът ѝ се плъзна към едно тихо, разточително момче, което се гърчеше в ъгъла зад последното бюро. Мазно яке с големи петна, стари панталони, протрити на коленете… Не харесах този ученик още щом поех класа. Той не слуша нищо и просто отново заспива. Дори го докоснах с тъжен поглед. “Един прост, глупав човек” – помислих си аз. Не разбирах защо не ми харесва този Стас. В края на краищата той не се намесваше, не крещеше, не се смееше, но аз изпитвах такава неприязън към него. Той можеше да седи и да гледа през прозореца през целия урок, без дори да си отвори тетрадката.
Беше толкова глупав, че изобщо не учеше. Просто стои и мълчи. В тетрадката му няма никакви домашни, а вместо работа в клас има само дата. “Е, какво да правя с него?” “Ще трябва да попитам първата им учителка какво семейство са, сигурно майка алкохоличка – няма как да е иначе.” – Надежда Ивановна, помните ли Стасик? Кои са родителите му?” – попитах началната учителка. “Такова нечистоплътно момче?” – въздъхна тежко колежката ѝ. – Аз преподавах на този клас едва миналата година, защото предишната учителка излезе в отпуск по майчинство. По-добре вземете характеристиките, прочетете ги – ще бъдете много изненадана.
Лариса Ивановна веднага извади папките от шкафа. Тук, след първи клас. Когато започна да чете, тя беше поразена от изненада. Но тук всичко беше написано черно на бяло: “Станислав е дружелюбен, грижовен, учтив, с лъчезарна усмивка. Изпълнява домашните си чисто и точно.” Във втори клас учителката отбелязала следното: “Чудесно дете. Има много приятели, помага на съучениците си. Той е много способно, талантливо момче, особено добър по математика”. Характеристиката в трети клас е шокираща: “Смъртта на майка му от неизлечима болест поразява момчето. Той се опитва да се бори, опитва се. Но бащата се е пропил след трагедията и не обръща особено внимание на детето.”
В четвърти клас за Стасик е написано следното: “Той е много добър човек: “Той е разсеян, безотговорен, няма приятели, спи на спокойствие, не си подготвя домашните.” Лариса Ивановна изтръпна от прочетеното: очакваше нещо, но не и това! Тя нямаше представа, че това момче е нещастно! Почувства се засрамена от себе си, изчервявайки се от предразсъдъците си към детето. Цяла нощ мисълта за Стасик не излизаше от съзнанието ѝ и в очите ѝ се появяваше една и съща картина: сбръчкано момче с мъртви очи. На следващата сутрин разбра адреса му и отиде в дома на Стасик. Апартаментът миришеше на изгоряло и не можех да видя нищо под цигарения дим.
– Кой е?” – чух глас на пиян мъж от стаята. стасик сякаш беше изтръпнал, гледаше плахо към лариса ивановна. Накрая излезе баща му. Беше облечен с мръсна моряшка тениска, скъсано долнище на анцуг, с разрошена коса. “Кой е този?” – каза той, като ме погледна със зачервени очи. Едва сега разбрах колко труден е бил животът на момчето като сирак. Бях изумен, че момчето приготвяше вечеря в кухнята само – и то на десетгодишна възраст! Децата щастливо заобиколиха учителката с ярко оцветени подаръци. Когато Стасик се приближи и извади своя пакет, увит във вестник, някои от тях се разсмяха.
Лариса Иванивна го разопакова и изненадващо извади от картонената кутия… железен пръстен без камък и старо шишенце с парфюм на дъното. Учителката се смутила от подаръка от недолюбения напоследък ученик, но после се опомнила – напръскала парфюма на китката си и сложила пръстена. “Сега миришеш като майка ми”, казал Стасик с треперещ глас. децата притихнали, а Лариса ивановна тихо изтрила една сълза. с течение на времето момчето започнало да оживява. Споделяше проблемите си с учителката и искаше съвет. До края на учебната година той толкова много подобри предметите си, че беше най-добрият в класа си. През следващите години той печели математически състезания не само в училище, в града, но и в региона.
Когато Стас завършва училище, никога не забравя учителя си. Винаги й пожелаваше честит рожден ден. “Вие сте най-добрата учителка на света!” – тези искрени думи бяха безценен подарък за нея.Когато получи дипломата си от Киевския медицински университет, Лариса Ивановна получи писмо, в което пишеше: “Сред моите учители нямаше такъв като Вас. Вие сте моят любим учител.” Той често й пише, сега общува по интернет, и й съобщава, че е защитил докторат и работи като хирург в престижна клиника. И всяка година на рождения си ден лариса ивановна получаваше сутрин кошница с цветя – вече голяма, с много рози и орхидеи. малко по-късно стас я помоли да заеме мястото на майка му на сватбата му. Тази молба толкова трогна Лариса, че тя не можа да сдържи сълзите си, те непрекъснато капеха при поканата.
Тя извади пръстен без камък от същата стара картонена кутийка, която пазеше през всичките тези години, и напръска дъното на шишенцето с парфюм – пазеше го за специален случай.Младоженецът Стас, който поемаше учителския кабинет, усети аромата на майка си. Като дете той скри лицето си на рамото ѝ, а тя нежно го погали по главата. И тогава той я чу отново: “Ти си най-милият човек, когото съм срещала през живота си.” Година по-късно Лариса Ивановна постъпила в болница – именно Стас я оперирал. И той беше първият човек, когото тя видя, когато се прибра след операцията. Сякаш в мъгла, тя го видя да се навежда над нея и да се усмихва искрено: “Е, как е нашата пациентка?” Вместо да отговори, тя хвана ръката му, стисна я безсилно и прошепна с треперещ глас: “Съжалявам за всичко. Ти ме научи да бъда добра.” И му каза всичко, което мислеше за него. И на сърцето ми стана леко.
