Близо до училището една жена спряла 12-годишната Полина, хванала я за ръка и я повела: “Пусни ме, коя си ти?” Момичето казало: “Добре, да поговорим тук… накратко, събери си нещата и се махни от къщата ми с майка си.” “Къде ще живеем?”
“Не ме интересува, където искаш да живееш, там ще живееш.” “Ами баща ти?” “Баща ти вече не е твой. В очите на Полина се появиха сълзи и тя веднага побягна към къщи. В това време започна да вали и бързо се усили. Пола изтича до къщата, цялата мокра и премръзнала. Майка ѝ отвори вратата и момичето веднага я прегърна, казвайки през сълзи: “Нима татко вече не ме обича? Изхвърля ли ни от къщи?
Майка ѝ прегърна Полина и погледна баща ѝ с гняв: “Хайде, дъщеря ми… Трябваше да ти кажа веднага. Ние се местим, но баща ти те обича. Когато дъщеря ѝ се успокои и заспа, майката на момичето започна да разпитва какво се е случило с бившия ѝ съпруг: “Искахме да ѝ кажем спокойно, а после се появява твоята забравена от Бога жена и казва това на детето.”
“Е, на Алла просто ѝ омръзна да чака. А и какво можеш да направиш, всичко вече е направено. “Искаш ли да ти помогна да опаковаш?” – промърмори бившият мъж – “Не, мога да се справя сам. Искам само твоята Алла да стои далеч от дъщеря ми на километър. Полина се премести при майка си и отначало баща ѝ често посещаваше дъщеря си. После се виждаха веднъж месечно и колкото по-възрастна ставаше Полина, толкова по-рядко се виждаха. Веднага щом навърши 18 години, полицията дойде да я посети.
Бащата дори не поздрави дъщеря си за пълнолетието й, но Алла се обади: – “Най-накрая парите ми няма да бъдат похарчени за чуждо дете”, каза тя саркастично по телефона. Рожденият ѝ ден беше отменен и Полина прекара цялата нощ, плачейки във възглавницата си. Времето минаваше и Полина вече беше в университета, когато в къщата им дойде нотариус и им съобщи, че бащата на Полина е претърпял катастрофа и е починал. Те трябвало да дойдат, за да получат наследството.
Полина седеше в кантората на нотариуса и Алла се втурна. “Какво прави тази тук? Нима и тя ще получи нещо?” – ревниво се питаше Алла. Мъжът в костюма погледна Алла с изненада и прочете завещанието. В него пишеше, че Полина ще получи тристайния си апартамент. “В завещанието нямаше нито дума за Алла.” “Какво? Как може да е така, какво ще кажеш за мен? Живяла съм с него толкова години, колкото е могъл!” – Ало, ще ти кажа това, което ми каза преди осем години – събирай си нещата и се махай от къщата ми.
