– Ти не си техен – ядосано каза леля Катя, – ти си мошеник. Те са те взели на улицата. Даша е бременна сега. Скоро тя ще роди и те отново ще те оставят на улицата, както са направили собствените ти родители, защото естественото дете е много по-сладко.” “За какво говориш?” Очите на Вова бяха влажни, но той добре сдържаше самообладанието си: “Даша и Сергей са истинските ми родители.” “Да, те са – продължи леля Таня, – и двамата са с тъмноруси коси, а ти си със светлоруси. Дори не говоря за цвета на очите ти. Ето, моята Антоша и съпругът ми са точно копие.
Погледни ги, а след това и себе си. Ти…” Преди леля Таня да довърши, Вова скочи и избяга в неизвестна посока. Излезе съседката от втория етаж: – “Какво си направила? Ти, стара кучка. Подиграваш се с момчетата, с възрастна жена… – Защо вчера се подигра с Антошка? Аз направих всичко както трябва. Да знае, че тук е никой и няма как да му се обадя.” – И той обиди твоята Антошка – включи се съученичката на Вова, – защото синът ти довчера бутна кученцето, а вчера искаше да удави котето в локва. Вова спасил котето и го взел със себе си вкъщи. Спасил е и кученцето от Антон. – Какво нахално момиче! Не си ли чувала, че не можеш да подслушваш чужди разговори?
Помага на майка си да носи чантите, помага на баща си в гаража, защитава всички, не позволява на никого да го обиди, умен е, красив е… стига ти подличкото гадже! Никой повече не чуваше за леля Таня. Тя беше щастлива, реши да се прибере вкъщи и да разкаже всичко на съпруга си, за да го зарадва. Да постъпиш така с едно момче… Ти си рожба на ада, махни се от очите ми – отвърнал мъжът, след като чул смешната ѝ история. След като се скара с мъжа, леля Таня се върна в магазина си, а Даша се появи.
Тя изпитваше затруднения при ходенето. Всеки момент трябваше да роди. Русите й къдрици падаха на челото на Даша, а тя ги отмяташе от лицето си и тревожно крачеше напред-назад. “Леля Таня, не си ли виждала моя Вовка? Той не отговаря на телефона, обиколих целия двор, няма го…” – Не съм виждала никого, остави ме на мира. Даша си спомняше, че е видяла Вовка за първи път, сякаш беше вчера. Младото момиче беше диагностицирано с ужасна болест – не можеше да има деца. Съпругът ѝ Сергей не остави жена си, въпреки че тя плачеше и го молеше да я остави, защото не можеше да направи любимия си мъж щастлив.
Сергей обичаше Даша повече от живота си и вероятно именно тази любов е излекувала момичето. Когато веднъж Даша отишла на работа в магазина за алкохол на своя приятел, той й показал Вова, който бил изоставен от родителите си веднага след като се родил. Вова се различавал от другите деца. Той не плачеше и не крещеше. Лежеше там със сериозно изражение на лицето, сякаш разбираше какво му се е случило и се подготвяше за жестоката действителност. Като видя Даша, момчето се усмихна и протегна ръка. Даша се наведе към него и той прокара пръст по бузата ѝ. В този момент Даша разбра, че Вова е нейният син.
Сергей беше напълно съгласен с нея. Дадоха име на момчето, а когато то навърши 13 години, Даша и Сергей разбраха, че ще имат момиче. “Ще бъдем пълноценно семейство – извика Даша от радост, – момче и момиче! Ще бъдем най-щастливите родители! Но сега Вова не се намираше никъде. Даша се обадила на съпруга си и го помолила да дойде възможно най-скоро. Междувременно Вова седеше край езерото, където никой не го виждаше да плаче. Беше казал на всички, че мъжете не плачат, а тук плачеше като момиче… Мама и татко сигурно вече го търсят. Мама? И татко? Вова вече не знаеше кой е и откъде идва. Изведнъж пред очите му се появиха мигове, които сякаш наблюдаваха всичко отвън.
Момчето си спомни как младата, бледа и крехка Даша седеше до креватчето му по цели нощи и стискаше ръката му в дланите си, когато той беше болен. Спомняше си как всеки ден, когато Даша изпращаше Вова на училище, го целуваше по челото и казваше: “Хубав ден, слънчице. Обичам те, върни се скоро.” Спомни си как Серхий го е учил да кара колело и как едва не се е разплакал, когато е паднал. Спомни си как отидоха на море, майка му избра песни и тримата ги пяха през целия път. Спомни си как нежно Даша се отнасяше към котето, което Вова беше спасил от Антон. Сега котето спеше спокойно в стаята на Вова. “Даша и Сергей?”, помисли си Вова, “Мама и татко!”. Осъзна, че ги обича и че те го обичат. Вова бързо се върна вкъщи, но там нямаше никой освен котката Бори.
Един съсед, чичо Витя, каза, че родителите на Вова са отишли в дестилерията – сестрата на Вова е решила да се роди. Момчето не разбрало как е стигнало до дестилерията, но не го пуснали да влезе. Той седнал на пода до входа и отново започнал да плаче. “Майко, съжалявам!” Вова извика: “Съжалявам, мамо, моля те! Аз съм тук, аз съм с теб! Всичко ще бъде наред, обещавам! Няколко минути по-късно Вова вече плачеше в рамото на Сергей. Той й призна всичко: “Да, леля Таня казваше истината, но какво променя това? Мислиш ли, че майка ти и аз сме запомнили това? Нима това те накара да ни обичаш по-малко? Леля Таня искаше да раздели най-близките хора, но само заздрави връзката им. Сега Вова, Милана, котаракът Боря, Даша и Сергей живеят в собствена къща. Всичко в живота им е чудесно и те си спомнят за миналото със смях.
