Идвам от сиропиталище. Струваше ми се, че нищо в живота ми не се получава, докато една възрастна дама не избърса сълзите ми… Животът ми е борба от дете. От раждането си израснах в сиропиталище: родителите ми ме оставиха в болницата и изчезнаха. Животът в сиропиталището беше тежък и трябваше рано да стана независим. Докато не станах тийнейджърка, всяка вечер прекарвах на прозореца и мечтаех майка ми да дойде и да ме вземе.
По това време бях обсебена от мисълта за майка ми – имах всички нейни снимки, тя идваше при мен в сънищата ми – толкова красива и покрита с цветя. Но, разбира се, никой никога не дойде за мен. А в сиропиталището дори не знаех, че животът ми ще бъде още по-труден. След като завърших колеж, работех в една фабрика, откъдето получих малка стая в общежитие. А съседите ми бяха истински кошмар. Родителите пиеха всяка вечер, а децата бяха оставени на произвола на съдбата и дори крадяха разни дреболии от съседите си. Една вечер се прибрах от работа много уморен: вратата на стаята ми беше разбита и всичко вътре беше обърнато с главата надолу. Парите, които бях спестявал от всяка заплата, бяха изчезнали и тогава отидох в полицията. Знаех, че са го направили съседите ми.
– “Ние сме честно семейство, в какво ни обвинявате тук?” – изкрещя съседката ми Клава, която едва се държеше на краката си. “Махай се оттук, защото ще съжаляваш!” – изкрещя мъжът ѝ и като ме хвана за яката, ме изхвърли навън във входа. Бях обзет от възмущение от всичко, което се случваше. И най-важното, дори нямах с кого да споделя мъката си. Нямах нито приятели, нито роднини. “Дете, защо плачеш толкова горчиво?” – баба ми, която се разхождаше в парка с малко бяло куче, дойде и ме попита.
След тези думи ми стана жал за себе си и сълзите ми потекоха като река. Това беше първият човек, който ме попита за мен, и аз се почувствах засрамена. Но ми стана толкова топло, че й разказвах за живота си в продължение на два часа. Вече беше късна студена вечер и дори кучето хленчеше. “Анна, хайде да отидем при мен, ще те почерпя с питка, ще ти направя чай, ще се стоплиш”, каза баба ми, а аз не ѝ се противопоставих и я последвах мълчаливо.
Същата вечер останах при Вера Иливна, а на сутринта заедно отидохме в полицейския участък. Полицаите проведоха възпитателен час със съседите ми и ми обещаха да ми върнат парите. И от този ден нататък почти всяка вечер бях при Вера Иливна. Тичах от работа при тази старица, сякаш беше празник. Не можех да повярвам, че в живота ми има човек, с когото мога да споделя преживяванията си. Тя отдавна беше погребала съпруга си, а Бог не им беше дал деца. Привързахме се една към друга и аз бързах да се прибера от работа при нея, знаейки, че съм очаквана и нужна на някого.
Веднъж Вира Иливна падна по стълбите и си счупи ръката; помоли ме да се преместя при нея. Отначало се срамувах, но разбрах, че тя има нужда от моята помощ. Така започнахме да живеем заедно и накрая баба ми тайно ми преписа апартамента и вилата – дори не очаквах това. Мечтите ми започнаха да се сбъдват – имах собствено жилище и любим човек до себе си. през лятото с баба ми решихме да отидем на вилата и тя помоли съседа Максим да ни заведе. Отдавна харесвах този човек, но никога не съм си представяла, че той ще ми обърне внимание. Оказа се, че баба ми отдавна се опитваше да ме запознае с Максим, но аз не ѝ давах никакви шансове, защото работех от сутрин до вечер.
И ето ни тук, тримата седим в колата. Вечерта Максим приготви барбекю, сложихме разкошна маса в градината и седнахме да вечеряме. После баба ми излезе на разходка с кучето, а Максим се приближи до мен: – Анна, обичам те отдавна, сигурно от първия поглед, още щом те видях на площадката. усмихнах се на Максим и го прегърнах. Преди една година не съм си и мечтал за такова щастие. През това време намерих сродната си душа – моята баба, намерих уютен дом и любим човек. не спирай да вярваш!
