Чудесен Сине, вземи ме у дома, вземи ме у дома, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа кърпа на устата си, за да спра да кашлям, и ще остана няколко дни в дома си 09.07.2023 г. Татко, вземи ме у дома за Великден, вземи ме у дома, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа кърпичка на устата си, за да спра да кашлям, и ще прекарам няколко дни в моя дом, където стените са лечебни. “Не мога да издържам тук.” “Ти си като дете, баща ми. Топло ти е, чисто ти е, имаш какво да ядеш, ще донеса още нещо от вкъщи, ще купя лекарства.
” – “Не съм гладен, Вася, не съм си бил вкъщи от една година – опитва се старият Петро да погледне сина си в очите.” – “Аз съм единственият останал в двореца, всички са се прибрали.” – “Е, добре, добре, до празниците има още четири дни. Аз ще ги взема. Васил се обръща към прозореца, а щастливият Петро започва да се разхожда из двореца и да разказва на сина си, че е много по-добре. Останал сам, той погледна през прозореца. Пролет… плачещите върби, които някой беше засадил в двора на болницата, бяха разцъфнали и се бяха раззеленили.
Навсякъде е толкова тихо.” – Все пак не всички са отведени от семействата си за празниците, има тежко болни и такива, които нямат никого. Самотата отново започна да обгръща Петро и той усети стягане в гърдите си. “Как мога да издържа още четири дни? “Когато се прибера вкъщи, ще отида направо на гробището, за да видя Мария. Сърцето ми се къса при мисълта, че теб вече те няма. Леки облачета плуват и се носят по синьото небе, после се трупат, после бледнеят и изведнъж се губят в безкрая.
Бели завивки на болничните легла, мирис на лекарства и тишина, която неволно потиска и обезкървява душата, която няма търпение да отиде в родния двор, където се е появила игликата. – “Боже, Боже, върни ме вкъщи, борът на портата шуми и гробът на Мария посивява от мъка по мен, върни ме вкъщи за ден-два, а после прави с мен каквото искаш”, шепне Петро, задушавайки се от кашлица. – Вира, ще доведа татко у дома за празниците – Васил погледна жена си в очите и се опита да сложи ръка на раменете ѝ. Вира нервно отмести рамото си и се отдръпна от прегръдката. “Знаеш, че баща ти има туберкулоза и може да зарази цялото семейство.
– Но ликьорът твърди, че отдавна не произвежда бацили на туберкулоза. Така че не е опасен за хората, които го пият. – Вярвате ли на ликьорите? Вече не вярвам на никого и на нищо. Тези лекари вече нищо не разбират. Нима ликьорът ни лекува? Повече пациенти означава повече пари. Искате ли да ни обречете на вечна болест и смърт? Вера се затвори и не говори на Васил до вечерта, а през нощта дълго плака, като казваше, че Васил не я обича. Той притискаше жена си към гърдите си, целуваше обляното ѝ в сълзи лице, извиняваше се и повтаряше, че нищо няма да се случи на баща му, ако остане в магазина за алкохол за празниците.
В събота Петро не се отдели от прозореца. С болка наблюдаваше как слънцето се движи по небето, как се развяват листата, зелените стръкове трева и красивите млади щъркели, които кръжаха високо и високо. – “Още е рано вечерта, но ще дойдеш, сине, следвай ме, ще дойдеш, Вася. Някъде в църквата са почистили площада. Мария винаги е седяла до Гроба Господен по цяла нощ от петък до събота.” – “Защо бяхме разпънати, Исусе?” – каза Петър, говорейки на глас.” – “За нашите грехове, не за твоите, защото Ти беше безгрешен. Безгрешен, но Ти умря в такива мъки, за да спасиш нас, грешните. Какви нечовешки страдания си понесъл.
Прости ми, че се оплаквам, и не ме оставяй сама, не ме оставяй. Чух как лекарят каза на сина ми, че му е позволено да ме вземе вкъщи за няколко дни, че вече не съм чужда. Слънцето започна да се спуска на запад, изпращайки последните си лъчи към младата крона. “Защо не те прибраха у дома?” Възрастната жена, която донесе храната, погледна пациента съчувствено. Той не отговори, защото имаше спазъм в гърлото.
Когато след малко дошла да прибере чиниите, видяла, че той не е докоснал храната. С тежка въздишка тя занесе всичко в кухнята. За миг Петро усети присъствието на мъртвата си съпруга Мария в дланта си. Усещането беше толкова силно, че той едва не припадна. Гърдите му се блъскаха отчаяно, светът сякаш се тресеше странно, а очите му не можеха да се откъснат от плачещата върба, която така тъжно бе пуснала красивите си цъфтящи клони. Постави горещата си буза върху студената възглавница и лежа до сутринта, без да затваря очи.
Луната надничаше през големия прозорец, скриваше се зад облаците и после излизаше иззад тях, като хвърляше студения си блясък върху бледото, уморено от болестта лице и сухите, блестящи очи, в които се отразяваше неизказан копнеж. Рано сутринта на Великден Васил, Вяра и осемгодишният Роман отидоха на църква. След службата той искаше да отиде в болницата, но семейството на Вяра беше на гости. До вечерта те седяха около богатата празнична трапеза, поздравяваха се с празника и пееха “Христос Воскресе!”. Васил почувствал такава неописуема тъга в гърдите си, че не издържал и излязъл навън.
Църковните камбани биеха в чест на празника и тъгата се превърна в ужасна болка, която изгаряше сърцето му. Той си спомни как веднъж, на Великден, като десетгодишно момче лежал в интензивното отделение след операция на апендикс. Никой от семейството му нямал право да го посещава, но баща му стоял до прозореца през целия ден. Той се усмихнал на Васил през сълзите му, измайсторил животно от пластилин и му го показал. Ликьорът отблъскваше баща му от прозореца, той се отдалечаваше, обръщаше се отново и стоеше там, докато Василка не заспи.
Когато се събуди на следващия ден на разсъмване, видя баща си отново да гледа през прозореца. Той все още не знае къде е спал баща му тази нощ. След като изпроводил гостите, Васил седял тъжно около час и след това си легнал. Но не можел да заспи. Вера продължаваше да се притиска към него, да го целува и да му шепне нежно, че го обича. На сутринта, когато приготвяше торба с храна за баща си, тя сложи в нея вкусен кравай, скъпи бонбони и някои от най-хубавите мандарини.
Васил се чувстваше толкова изпразнен, че едва чуваше думите ѝ. В магазина за алкохол той беше поразен от тишината в коридорите. Не дочака асансьора и изтича по стълбите до седмия етаж. Леглото на баща му беше нормално, само пружините бяха черни, контрастиращи рязко с белотата на леглата. Едва успявайки да раздвижи тежките си крака, Васил се приближи до дежурната сестра. Без да чака въпрос, тя тихо каза, че никой не е очаквал това. “Инфекцията разби сърцето на баща ми точно преди Великден. Направихме всичко възможно, но за съжаление не успяхме да направим всичко. И се появи филмът.
