Имам къща в селото, която наследих от баба си по бащина линия. Тя много ме обичаше и записа къщата на мое име, когато беше жива. Аз рядко я посещавах. Тази година най-накрая реших да отида там, за да видя в какво състояние е къщата, да направя ремонт. Когато пристигнах, бях много изненадан: в къщата живееха съседи.
Те даваха полуразрушената си къща под наем на рибари, които идваха да печелят пари. В селото има голямо езеро и това е единственият източник на доходи за местните жители. Някога тук е имало рибовъдна ферма, но тя е спряла да работи и сега в езерото има много риба. Нашите съседи решиха да се преместят в моята къща и живеят с парите, които получават от наемането на къщата си.
Помолих ги учтиво да освободят къщата ми, но те отказаха. Една възрастна жена ми каза, че съм млад и мога да живея дори на улицата. Това ме разгневи: значи в къщата ми няма място за мен, аз съм излишна. Трябваше да се върна в града и да изчакам съседите ми да се вразумят.
Но те нямаха намерение да напуснат къщата ми. Убеждаваха ме да се откажа от нея: “Скоро ще си тръгнеш, няма какво да правиш в селото, не ни остава много време, а и е трудно да се живее в нашата разруха”. Опитах се да им обясня, че трябва да напуснат, защото къщата ми принадлежи. Те не искаха да слушат нищо. Бях изгубил ума си, не знаех какво да правя.
Приятелят ми ме посъветва да потърся помощ от полицията. За моя изненада местният районен полицай ме посъветва да оставя възрастните хора на мира, тъй като така или иначе нямало да живея в селото. Бях бесен, обясних му, че това е моята къща и няма да я деля с непознати, че са проникнали в нея без мое разрешение.
Местният районен полицай отказа да ми помогне. Реших да продам къщата, нямах друг избор. Най-накрая намерих купувач и се споразумяхме. Продадох къщата си на много ниска цена, но съседите не искаха да ме пуснат; вдигнаха скандал и ме нарекоха егоист, безсърдечен и бездушен.
