Марина продължаваше да притеснява съпруга си: – “Сергей, да отидем на море, моля те. Дори през октомври. Славка вече ще ходи на детска градина. Ще си починем малко. Това е добра идея – каза Сергей, – спестихме малко пари. Изминаха пет години, откакто Марина и Серхий получаваха пенсии. Дъщеря им вече се е омъжила и е родила внуче… –
Маш, скоро ли ще дойдат Юлия и Андрей? Славка тръгва на детска градина, а ние трябва да им подготвим документите. – “Като че ли следващата седмица. Вече съм си уговорила среща с педиатъра. -Струва ми се, че ние сме единствените, които се грижат за момчето. -О, оставете младите хора да си починат. -Какво става с нас? -Нищо, ще отидем на море през октомври. Беше вечер, когато пристигнаха дъщеря му и съпругът ѝ. Сергей затоплил банята, сложил масата на верандата и сварил чай. Най-вече внукът Славик бил щастлив от това събиране.
Той тичаше насам-натам, пърхаше, от време на време се приближаваше до майка си, която го потупваше по главата, а после отново бягаше да си върши работата. Но рано или късно настъпваше напрегната пауза: дъщерята овладяваше ситуацията: -Андрий и аз получихме предложение за работа в чужбина. Имаме полет на 25-ти. Вече сме купили билети… -Къде отивате? -В Китай. Всички вече са решили. Засега за една година, а после ще видим. -А какво ще стане със Славка? – Оставяме го при вас. Ще го вземете ли за постоянно? -За постоянно. Дори за една година без дете? Как е възможно това? -Ами, ще ни липсва, разбира се. Но ще спечелим пари. – “Разберете, детето не е коте, как можете да направите това? “Дъще, опомни се – не издържа повече Серхий. Андрий също беше малко смутен.
– “Е, разчитахме на вашата подкрепа…” – Не е ли съдба да ни питате за мнението ни? “С майка ми също имахме планове, искахме да отидем на море през октомври, купувахме билети”, разкраси малко ситуацията Серхий. – “Така че елате на остров Хайнан, там е същото място с морето, и ще се видим там. -Вие решихте вместо нас, благодаря ви. *** Юлия и Андрей си тръгнаха много късно. Вече беше тъмно, а Славко отдавна спеше в креватчето си. – Изпуснахме нещо. Не ми е трудно да отглеждам внука си, но така момчето ще расте без баща и майка. – Знаеш ли защо, Марина? Защото през целия си живот сме живели за някой друг. И сме забравили, че е трябвало да живеем за себе си.
