От седемнайсетгодишна се срещам с приятел. Току-що бях започнала колежа. В последната ми година започнахме да говорим за сватба. Преди завършването се оказа, че съм бременна. Приятелят ми просто избяга в друг град. Родителите му отказаха да ми дадат данните му за контакт и започнаха да разпространяват слухове в семейството си, че съм “забременяла” от друг мъж.
Родителите ми ме изгониха от къщата, като ми казаха да не се връщам без съпруга си. Другите роднини също ми обърнаха гръб. Останах съвсем сама. По това време вече бях завършила образованието си и си намерих работа, но заплатата ми беше мизерна. Не можех да си наема квартира, затова живеех в общежитие и ядях най-евтината храна.
Само за да оцелея и да родя дете. Дали заради храната, или заради нервното напрежение, но направих спонтанен аборт. Изписаха ме от болницата и си намерих друга, много по-доходоносна работа. След това постъпих и завърших задочно университет.
През това време вече бях спестила достатъчно пари, за да си купя апартамент. Направих своеобразна кариера. Сега получавам още по-висока заплата. Във финансово отношение съм напълно самостоятелен човек. Но все още ме боли от обидата, когато си спомням историята си и загубата на детето си.
Преди два или три месеца човекът, който ме беше изоставил в момент на нужда, се върна в нашия град. Отнякъде получи телефонния ми номер и сега ми се обажда, като се извинява за всичко, което ми се е случило през годините, включително и по негова вина. Иска да възстановим връзката си.
Роднините ми също се опитват да възстановят семейните връзки, които сами са прекъснали. Те разбраха, че съм успяла в професията си и съм успяла да си купя апартамент. Надяват се, че ще ме разберат и ще ми простят. Надяват се напразно. Не възнамерявам да простя на никого – нито на роднините си, нито на бившия си съпруг, нито на семейството и приятелите му. Не ме интересува дали те се надяват на това.
