Дъщеря ми Надя беше в четвърти клас. Тя беше отговорна и съвестна ученичка. Учителката постоянно я хвалеше и я даваше за пример. Учи добре, има време да посещава кръжоци, помага на съучениците си с домашните и постоянно участва в училищни състезания и олимпиади – тя е нашата гордост. Не живеем далеч от училището, на 15 минути пеша, но все пак се притеснявахме, когато тя се прибираше сама. Дъщеря ми често оставаше до късно в различни секции, затова се прибираше късно. Винаги, когато беше възможно, съпругът ѝ излизаше да я посрещне, а в повечето случаи Надя отиваше със съседката ни Соня. Те учеха в паралелки. Спомням си, че беше ясен, слънчев ден през пролетта.
Навън беше толкова хубаво, че ми се искаше да се любувам на природата още известно време. Прибирах се от работа, когато детето ми се обади: “Мамо, днес времето е толкова хубаво. Мога ли да отида в парка със Соня след училище на разходка? Не виждах причина да откажа на дъщеря си, още повече че тя можеше да се възползва от свежия въздух. Тя винаги седи в тези часове. Беше се стъмнило.
Сготвих вечеря, съпругът ми се прибра от работа, но Надя все още липсваше. Започнахме да ѝ звъним, но напразно: телефонът беше изключен. Помислих си, че се е случило нещо лошо. Съпругът ми видя, че съм паникьосана и притеснена. Отначало ме успокои, като каза, че момичетата си играят и са загубили представа за времето, а после и той започна да се притеснява.
Нямахме телефонния номер на Соня, затова решихме да отидем при съседите и да ги попитаме дали знаят къде са децата. “Къде е Надя?” – веднага нападнах детето, без дори да го поздравя – “Дъщеря ви се качи в колата с някакъв странен чичо и тръгна с него в неизвестна посока” – каза малката ни съседка. “Не, не.” Сърцето ми спря да бие за миг, а душата ми потъна в земята. Мъжът стисна здраво юмруците си. Можех да видя как вените играят по лицето му. Бяхме много нервни и не знаехме накъде да бягаме първо. В главата ми веднага се появиха страшни картини. Дали детето ми е било отвлечено? Притесненията ни за момент бяха разсеяни от звука на автомобилен клаксон.
Някой се приближи до къщата ни и натисна силно клаксона. Веднага се затичахме натам. Пред къщата беше паркирана скъпа кола. Прозорците бяха затъмнени, така че ни отне известно време да разберем кой шофира. Сърцата ни се успокоиха, когато детето ни изскочи от задната врата със сладолед в ръце. Оказа се, че брат ми, който беше заминал по работа в чужбина, беше решил да ни изненада и да не ни каже, че се прибира.
Когато минаваше покрай парка, където играеха момичетата, той разпозна племенницата си и я повика. Момиченцето скочи в колата, без да каже на приятеля си, и отидоха на сладолед. Същата вечер дълго се смяхме на тази история, но дъщеря ми беше казала никога повече да не прави това. Всичко е наред, ала всичко свършва добре.
