– Инна, защо не искаш да задържиш това дете? – Баща ѝ ме предаде, Ирина Юриевна, аз съм съвсем сама, какво да дам на бебето, като нямам къде да живея и какво да ям… – Аз съм на 40 години и преди казвах същото, но сега съм добре, само че никога повече няма да имам деца…
Преди 20 години младата Ира идва в столицата, за да влезе в медицинския факултет, решава да тръгне по стъпките на родителите си, майка ѝ е пример за подражание, лекува хората, незаменима е в поликлиниката, всички – от пациентите до началника на клиниката – я обичат.
Бащата на Ирина бил хирург и когато разбрал, че дъщеря му ще постъпи в медицинско училище, само я подкрепил. Родителите на момичето загиват, когато тя е в трети курс: безсмислена катастрофа отнема живота на най-близките хора… Месец по-късно я напуска любимият ѝ, след като научава, че очаква дете.
Загубила най-близките си хора, тя нямала представа за бебето, трябвало да си намери професия, а сега нямало към кого да се обърне за помощ. 10 години по-късно Ирина, млада и успешна лекарка, се влюбва в мъж на име Анатолий, запознават се на празнично парти, а след това откриват, че живеят в един и същи град и са почти съседи.
“Ирочка, ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота – изповяда се веднъж мъжът, – ожени се за мен! Жената с удоволствие се съгласила. Двамата се оженили, започнал семейният живот и всичко било точно така, както Ирина си го представяла: добре платена работа като съпруга, къща, пълна с имущество, любящ и грижовен съпруг, но двойката нямала деца. Всичко това се дължало на деянието, което извършила отдавна, когато била студентка. “Ирина, резултатите от изследванията ти след лечението се върнаха… Най-вероятно няма да можеш да имаш деца, но все още имаш физиологични възможности.
“Ира, трябва да продължите, чувате ме – каза лекарката, но гласът ѝ звучеше сякаш от мъгла, – не мога повече, стига толкова, няма повече сили, уморихме се от тези безкрайни анализи, наблюдения, щом не е дадено, значи е така. – Напразно вдигаш ръце, още си млада, дай да направим така: вземи си отпуск, отиди с Анатолий да се прибереш, а после ще видим… Така и направи Ирина, но замина сама, мъжът ѝ се позова на неотложни дела в навечерието на полета… Върна се след две седмици в мрачния, дъждовен ноември.
Ирина е посрещната от празна къща и бележка от съпруга си, в която той ѝ съобщава, че е заминал заради друга жена. “Пожелавам ти щастие, сама ще подам молба за развод”, пише тя в текстовото съобщение, затваря очи и се разплаква. Работата ѝ помогна да забрави, краят на ноември беше особено натоварен с новородени, а Ирина работеше с пациентите си и само от време на време даваше воля на сълзите си, обикновено през уикендите, които сега прекарваше съвсем сама. Инна дойде на срещата в началото на сутринта, млада двайсетгодишна девойка, която плачеше в кабинета си и въпреки доста дългия си срок искаше да се отърве от бебето…
Как напомняше на Ирина за себе си, за онази млада студентка, ако знаеше докъде ще я доведе… – Послушай ме, Инна, поговори отново с приятеля си, невъзможно е да се направи нещо с твоя срок. – Добре… Ще се опитам – каза тихо момичето и излезе от кабинета. На следващата сутрин Ира се сблъска с Инна на входа на полярния дом, с голяма пътна чанта в краката си.
– Помогнете ми, моля ви, нямам къде да отида, Артем ме измами. Е, нека отидем при мен, аз също съм сам, ще се забавляваме много повече заедно. С идването на Инна празната къща става по-топла и уютна, а седем месеца по-късно тя ражда дъщеря, Юлия. Ирина разцъфна пред очите ни, вече не се страхуваше от самотата и всяка вечер бързаше да се прибере вкъщи, защото там я чакаха двама души, които обичаше. По-късно Инна се омъжила и имала още двама сина, но животът на тези жени никога не се е разделял.
