Аз съм класен ръководител на 9. клас. Няма да назовавам името на училището, просто искам да ви разкажа моята малка история, която ми върна вярата в доброто.
Преди месец забелязах, че по време на голямото междучасие (20 минути) половината от класа ми напуска училището и отива някъде. Върнаха се почти преди звънеца. “Отишли са да копаят!” – предположих аз. Сред напускащите имаше предимно момчета, така че не се съмнявах, че съм прав.
Странното обаче беше, че когато се върнаха, изобщо не миришеха на пиле. Чудех се къде ли отиват “моите” деца и реших да ги последвам незабелязано.
Представете си изненадата ми, когато открих, че те се приближават към непознат за мен възрастен мъж, заобикалят го, внимателно го настаняват на една пейка близо до училището и го хранят с това, което са донесли със себе си.
Някой му налива горещ чай от термос, някой вади поднос с картофено пюре и котлети. Оказа се, че това е бездомница, над която моите момчета поеха патронаж!
Те го спасяват от студа, харчат всичките си джобни пари за него. Аз съм мъж, но се разплаках, като ги гледах. Същия ден отидох при директорката на нашето училище и я убедих да наеме този човек като охранител.
Така, благодарение на загрижеността на момчетата, бездомникът получи не само работа, но и покрив над главата си. Гордея се с децата си
