Случи се така, че майката на съпруга ми живееше при нас. Най-голямата ѝ дъщеря, Анна, взриви майка си по време на бомбардировката на апартамента. Със съпруга ми не можехме да оставим Тамара Михайловна на улицата. В нашата къща свекърва ми се чувстваше в риск. Тя се страхуваше да излезе отново от стаята и се налагаше да я изкарваме да яде почти насила.
Тамара Михайловна е интелигентна, скромна жена и ние винаги сме се разбирали добре. Така че лично аз не виждах никакви проблеми в съвместния живот. Но на нея ѝ беше неудобно да живее с нас. Непрекъснато се опитваше да ни дава пари от и без това малката си пенсия: – Веднъж месечно майката на съпруга ми ми подхвърляше плик.” “Ето малко за наема, вземи. Отказвах да го приема. Смятах, че майката на съпруга ми има по-голяма нужда от парите.
Освен това не бяхме в беда. Никога не е имало и намек за някакви пари от нас, за да платим за апартамента или да купим храна. Мисля, че е свинщина да се вземат пари от такъв близък роднина. Освен това тя отгледа съпруга ми и го направи добър човек. Тамара Михайловна не можа да направи това:
– “Не ми е приятно да седя на раменете ти. И че ти се меся, ти си имаш собствено семейство. Докато ние с мъжа ми бяхме на работа, а дъщеря ми – на училище, Тамара Михайловна по цял ден чистеше и разкопаваше всичко. Самата тя не е голям почитател на чистотата, но така се опита да ни благодари. Продължавах да я моля да не си прави труда, но беше безполезно.
На тази възраст свекърва ми също не можеше да си тръгне, когато всички си бяха вкъщи. Тя чакаше до последния момент, а на нейната възраст това е недопустимо. Разговорите и убеждаването не доведоха до нищо: “Аз съм гост и се държа подобаващо. Не можеш да ми направиш нищо”, казваше упорито свекървата. Тогава със съпруга ми решихме да я преместим.
Живеем в покрайнините, заобиколени от нови сгради, частен сектор и няколко села. В едно от тях имаше малка къща – една стая, кухня, баня. Малката къщичка изглеждаше доста добре. Беше добре поддържана, което е важно за човек в пенсионна възраст – газ, канализация, електрическо отопление и водоснабдяване. Парцел от 6 акра с различни насаждения.
И това беше достатъчно адекватно. След като се посъветвахме с майката на съпруга ми, решението беше взето: да го вземем. Разполагахме с част от парите и взехме заем. Тамара Михайловна с удоволствие се премести. В очите ѝ имаше сълзи и тя малко се питаше: “Това за мен ли е?” “Това моята къща ли е? Дали е?” Когато чу положителен отговор, тя избухна в сълзи от щастие. Искаше й се да прегърне сина си, да прегърне мен, да прегърне внучката си. Дори малко подскачаше нагоре-надолу. Пренесохме вещите ѝ, а Тамара Михайловна се разходи из имота си: “Тук ще имам краставици, там – ягоди. Ще има сладко – ще си оближете пръстите! Тя ни каза как да подредим мебелите и изложи вещите си.
Тръгнахме си, като получихме още една порция благодарности и покани за посещение. Къщата беше регистрирана на името на съпруга ми. “Не искам Анка да дойде и да си поиска своя дял. Така е най-добре” – съгласи се Тамара Михайловна. Аня не разбра за преместването на майка си веднага, а около шест месеца по-късно. Не ѝ се струваше достатъчно, за да поеме апартаментите, затова дойде при Тамара Михайловна, за да се пробва за наследница. Доколкото разбрах, Аня и синът ѝ първоначално са планирали да живеят с майка си.
Но, за щастие, размерът на къщата не им позволявал да се настанят удобно: докато стая от 15 квадратни метра е напълно достатъчна за един човек, за тримата е доста трудно да се разбират. Сърцето на една майка им е съпричастно. Без значение колко болка ни причиняват децата ни, ние все още ги обичаме. Тамара Михайловна се радваше да види дъщеря си, която доведе внука си. “Аня дойде на гости на майка си, докато не разбра, че къщата на свекърва ми не е нейна.
Осъзнала, че няма какво да хване, че няма да получи нищо повече от майките си, Аня изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Тамара Михайловна се хвърли в градинарството: засаждаше, копаеше и плевеше. Свежият въздух й се отразява добре – разцъфна пенсионерката. “В моята история няма драматизъм или дързост. Просто трябва да се отнасяш към хората така, както искаш те да се отнасят към теб. Тамара Михайловна ме прие и никога през живота си не съм чула лоша дума от нея. И когато дойде ред аз и съпругът ми да се отблагодарим на тази прекрасна жена за нейната доброта, ние го направихме. Разбира се, по най-добрия начин, на който сме способни.
