Казвам се Кристина и съм на четиридесет и две години. Със съпруга ми имаме две прекрасни деца, които растат. И двамата със съпруга ми сме от малки градове. След като се оженихме, решихме да се преместим в Европа. Дълго мислихме къде точно да се преместим и избрахме Италия.
И направихме всичко, за да отидем да живеем там. Между другото, децата ни са родени там. Отначало родителите ми не харесаха тази идея. Непрекъснато ни се обаждаха и ни молеха да се върнем. Но ние не ги послушахме. Тази година се навършват 15 години, откакто се преместихме.
Много сме свикнали да живеем в Италия и наистина ни харесва тук. Децата ни също се чувстват удобно и сигурно тук. Не живеем богато, но и не живеем зле. По принцип можем да си позволим почти всичко, което искаме.
Наскоро обаче се случи нещо интересно – родителите ми промениха мнението си за живот в чужбина. Сега постоянно ми се обаждат и се подиграват с живота в Русия. Разказват ми колко са отегчени и колко невъзможно е да се издържа този коридор. Както можете да си представите, те искат да се преместят при нас.
И, разбира се, те искат да го направят за наша сметка. Те планират да живеят при нас, което означава, че аз и съпругът ми ще се грижим за тях. Искрено не ги разбирам: нима не осъзнават, че няма да можем да издържаме такова голямо семейство? А дори и да можем, едва ще свързваме двата края и ще трябва да спестяваме много пари. Но аз не искам такъв живот нито за себе си, нито за децата си. Защо децата ми и съпругът ми трябва да бъдат настойници?
В края на краищата моите родители никога не са ме разглезвали и дори подаръкът за рождения ден беше лукс за нас. Така че как могат да очакват от мен да им осигуря прехраната през следващите сто години? Какво мислите вие?
Да, разбира се, родителите ми ми дадоха образование, което ми позволи да си намеря работа тук, въпреки че е много трудно да го направя. И аз разбирам, че са направили най-доброто, което са могли за мен. Не знам, честно казано, не знам как да го направя справедливо спрямо всички членове на семейството ми.
