Един млад мъж седеше до пейка в парка. Тук имаше много хора, така че той получи поне малко пари. След като напуснал сиропиталището, той не успял да си намери работа, затова се скитал по улиците. Не така си представяше самостоятелния живот на възрастен човек. Парите, които събираше, му стигаха, за да оцелее, и не очакваше много повече. В джоба му имаше само няколко монети и той продължаваше да седи там с надеждата да събере още. През парка минаваше един достолепен старец, много добре и стилно облечен. Той седна на една пейка точно пред младия мъж. Погледнал го и го попитал: “Защо седиш тук?
Младият мъж се огледал, мислейки, че не се обръщат към него. Той просто не беше свикнал хората да му говорят. Обикновено те го подминаваха и го гледаха с отхвърляне и неприязън. “Не знам” – отговори той. “Каква е целта и смисълът на живота ти?” – попита възрастният мъж. “Не знам” – отново отговори младият мъж. “Кораб, който не знае накъде отива, ще продължи да се носи по вълните, докато не се удари в скалите. Ако нямаш цел в живота, тогава ще се луташ от страна на страна, докато накрая не се самоубиеш. Всеки трябва да има смисъл и цел в живота – каза мъжът и замълча.
Младият мъж продължи да го гледа мълчаливо. Изведнъж мъжът пребледня и бръкна за нещо в джоба си. “Какво става? Рано ли си станал?” – попита младежът. “Вода” – хрипна тихо мъжът. Младият мъж не го чу и отиде при мъжа. – Какво?” – попита отново. – Вода – каза мъжът и извади таблетка от джоба си. Младият мъж се затича към най-близкия павилион. Извади всички монети, които беше събрал от джоба си, и ги подаде на продавача: – Една бутилка вода, моля. Момичето го погледна невярващо и му подаде бутилка вода. Младежът бързо я грабна и се затича към мъжа на пейката.
– Ето ти я. Видял как мъжът се задъхва и припада отново и отново. “Някой да извика линейка”, извикал младежът, но никой наоколо не го чул. Затова той изтичал обратно до павилиона и помолил продавачката да извика линейка за възрастния мъж. След като изчакал линейката и се уверил, че мъжът е натоварен в колата, младият мъж си тръгнал. Изминали три месеца. Дошла зимата, а това е най-трудното време за бездомните. Младият мъж вървял по улиците, опитвайки се да се стопли, но силите му започнали да не стигат. Едва успял да стигне до една пейка до голяма административна сграда и да легне на нея.
Виждайки просяка да лежи на пейката, пазачът излиза и започва да го буди, но младежът не реагира, той спи. Тогава излязъл собственикът на офиса и като видял същия младеж, казал на охранителя: – Качи го в колата ми. Охранителят беше малко изненадан, но не се възпротиви. Той натоварил младежа в колата и тя потеглила. Аркадий Иванович се приближил до къщата и помолил шофьора да закара младежа в стаята за гости. Даде указания на прислугата за младежа и си тръгна. Младият мъж никога досега не беше спал толкова спокойно. Той отвори очи и с изненада видя топло, меко легло, голяма, просторна стая.
– Събудихте ли се?” – изведнъж прозвуча гласът на момичето. – Къде съм?” – каза младежът, без да разбира нищо. – Вие сте в къщата на Аркадий Иванович. Новите ти и чисти дрехи са тук – каза икономката, – има и баня и тоалетна. Засега се измийте и преоблечете. След един час фризьорът ще дойде при вас. Младият мъж не разбра нищо, но се подчини. “Защо го доведохте тук?” – възмути се жената. “Той ми спаси живота – каза Аркадий Иванович, – купи ми бутилка вода с последните си стотинки, докато другите хора просто минаваха покрай него. “Защо трябваше да го влачиш при нас?” – продължи жена му.
“Е, здравей, спасителко моя” – каза мъжът, обръщайки се към младежа. “Здравей” – плахо каза младежът, разпознавайки го като възрастния мъж в парка. “Как се казваш?” – попита Николай. “А аз съм Аркадий Иванович, а това е жена ми Лидия Семеновна” – каза мъжът. -А аз съм Вика – каза младото момиче, което влезе в стаята. Младият мъж не знаеше какво да прави в тази ситуация, затова просто замълча. Не беше свикнал с такова внимание. Всички заедно отидоха на закуска. След закуската седнаха в голямата, уютна всекидневна. В стаята имало камина и било толкова топло и уютно.
Разговаряха приятно и Коля разказа на Вика цялата история за запознанството си с Аркадий Иванович, за това как е живял на улицата и как са се отнасяли хората към него. След като изслуша разказа на Николай, Аркадий Иванович стана и си тръгна с жена си. Аз ли ги разстроих? “Не трябваше да им казвам това?” – тъжно каза младият мъж. Просто твоят разказ ги накара да си спомнят болката от загубата си – отвърна Вика и добави: – Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа. Прибирахме се вкъщи късно през нощта. По това време бях на 10 години. Татко изгуби контрол над колата и тя се блъсна в едно дърво. Родителите ми загинаха на място, но аз успях да оцелея.
Отгледаха ме баба ми и дядо ми. Благодаря ви, че спасихте дядо ми. Не знам как щях да оцелея, ако той не беше там. Николай живя в къщата им няколко седмици и много от приятелите на Аркадий Иванович не разбраха това, някои дори му изневериха. Между Кола и Вика имаше явна симпатия, която прерасна в нещо повече. Аркадий Иванович наема Николай в своята фирма, където той постига отлични резултати. След известно време младите хора се оженили и им се родил син, когото нарекли Аркадий.
Постепенно Аркадий Иванович предава управлението на фирмата на Вика и Коля. След 20 години в парка спрял скъп автомобил и от него слезли двама души. “Аркадий, каква е твоята цел и смисъл в живота?” Николай попитал сина си. “Не знам, татко.” “Кораб, който не знае накъде отива, ще продължи да се носи по вълните, докато не се разбие в скалите. Ако нямаш цел в живота, ще продължиш да се луташ от страна на страна, докато накрая се самоубиеш. Всеки трябва да има смисъл и цел в живота си – каза Николай.
