Бяхме бездетна двойка. В продължение на много години се опитвахме да имаме деца, но без особен успех. А след десет години съвместен живот свикнахме с тази идея. В един момент почувствахме, че сме готови за истинско семейство. Семейство с деца.
И сериозно се замислихме да имаме дете. Затова започнахме да посещаваме сиропиталището от време на време. Спомням си едно момиче, Лиза, която беше на седем години. Започнах да се вглеждам внимателно в нея, да наблюдавам как се държи с другите деца и възрастни.
Щом я видях, сърцето ми се разтуптя за нея и вече дори не поглеждах към другите момчета. Но тя беше много срамежлива, трудно установяваше контакт и бягаше от мен.
Разбрах, че детето има нужда от време, затова не се спрях. Отивах там отново и отново. Минаха обаче няколко месеца, но нищо не се промени. Имах огромно желание да обградя това дете с любов и грижи и да му дам истинско семейство.
Някак си веднага се влюбих в нея, но не можеш да бъдеш прекалено мил. И един ден реших да я посетя за последен път и да се сбогувам с нея. Прегърнах я и й казах: “Много исках да станем семейство, но виждам, че не искаш да съм ти майка. Предполагам, че повече няма да се видим. И тогава тя каза с тихия си глас: “Недей, мамо. Не си тръгвай! И започна да плаче.
От този момент нататък никога повече не се разделихме с нея. По-късно Лиза ми каза, че се страхува да не би да й направим това, което една леля е направила на нейната приятелка.
Оказало се, че приятелката ѝ била осиновена и после върната с думите: “Не ни трябва такова неспокойно момиче, което не спи нощем и постоянно хленчи. В този момент осъзнах колко голям страх е изпитвала през цялото време и колко трудно й е било.
