Свекърва ми е чудо. Не в смисъл, че е чудо, а че е красива. И не в смисъл, че е чудо в пера. Но тя може да прави неща, които, както се казва, са и за смях, и за грях… Наскоро свекърва ми ме помоли за един куфар.
Искам да кажа, че тя ми го предаде чрез съпруга ми, за да мога да подготвя куфар (аз съм в отпуск по майчинство и имаме голям, кожен куфар с колелца.) “Защо й трябва куфар?” – попитах съпруга си. Тя каза: “Трябва!” – отвърна мъжът. “Добре. Занесох куфара в коридора и седнах там да чакам свекървата. Тя дойде. – Здравейте. Къде е куфарът?
– Добър ден. “Да, ето го.” – Посочих го и попитах: “София Анатолиевна, защо ви трябва куфар?” – “Трябва ми!” – отговори тя със загадъчен поглед и си тръгна. “Имам нужда от него!” Нима тя не знае други думи? Е, щом не иска да говори, не е нужно да го прави.
Свекърва ми се върна два часа по-късно, занесе куфара в кухнята, отвори го, а там имаше… месо! Загледах се изненадано, после си представих лицата на продавачите на пазара, които гледаха жената с куфара, и се захилих. “Защо куфар?” попитах свекърва ми. “По-добре е да търкаляш тежки неща, а не да ги носиш”, отговори тя с философски поглед.
– Но ние имаме месо! “Не сме ви молили да го купувате”, казах аз. “То не е за вас. То е за мен. “Синът ми ще ми го донесе, когато ми дойде на гости – отвърна тя – Тогава щяхте да ми кажете. Аз щях да го купя. Аз съм по-добра в месото”, оплаках се аз.
“Така е по-добре”, измърмори свекърва ми, “Не искам да те лишавам от детето ти. О, моят автобус идва скоро!” И с това си тръгна. Тя дори не дойде да посети внучката си. Тя междувременно спеше. Съпругът също бил изненадан, че майка му не го е помолила да купи месото, а е решила сама да дойде от селото.
