Уляна се опита да вкара ключа в ключалката, но тъмнината ѝ попречи да го направи. – “Крушката отново не работи” – измърмори тя. Тишината на стълбището беше нарушена от силния трепет на камбаната. С една ръка върху телефона Уляна продължи да се опитва да отвори вратата. “Мамо, спешно ли е?” – отговори на обаждането. “Ти винаги си недоволна! На когото и да се обадиш, винаги си заета!
Уляна изведнъж почувства цялата натрупана умора и се облегна на вратата. “Мамо, днес станах в 5 часа сутринта, за да отида навреме на работа. Нямах време да обядвам, имах труден клиент, той имаше проблем с документите си. Сега стоя пред апартамента и не мога да отворя вратата. Може би ще ми позволиш да се прибера вкъщи и поне да пия малко вода? Казах ти, че ще ти се обадя, когато се прибера от работа…
– Разбира се, не можеш да дадеш време на собствената си майка – продължи майка ѝ, сякаш не беше чула думите на дъщеря си. “Мамо!” Уляна не издържа. “О, обади ми се!” Телефонът заглъхна. “Е, ето ме отново – помисли си Уляна, – макар че може би не биваше да съм толкова строга.” Под светлината на фенерчето от телефона ключалката поддаде и Уляна влезе в малкия си апартамент. Да, той беше малък, да, беше стар, но беше неин! Седем години тя работеше неуморно, спестяваше от всичко и успя да си купи апартамент в покрайнините на града без ипотечен кредит.
Въпреки това й се налага да изтегли малък заем, който в момента изплаща. Няма време за бездействие! Родителите на Уляна живеели далеч от града, в провинцията. Като гледала как родителите ѝ работят в градината и във фермата, тя решила да се премести в града още като дете и упорито преследвала целта си. Завършва училище с отличие, постъпва в университета и учи.
Едва след като се дипломирала, се оказало, че дипломата ѝ не е нужна на никого… Но тогава умението на Уляна да успокоява хората ѝ дошло в повече, така че се заела с продажби на свой риск. Сега тя беше един от ръководителите на отдела за продажби на строителни материали. Бърза вечеря, закуска, избор на дрехи – и тя беше готова да се отпусне! Сянка падна върху лицето на Уляна и тя си спомни, че майка ѝ се е обадила. Родителите ѝ не подкрепяха Уляна в желанието ѝ да постигне повече.
Те очакваха момичето да се омъжи след училище и да остане до нея, така че Уляна не получи никаква помощ. Когато обаче тя си купи апартамент, всички роднини някак си се активизираха… Здравей, мамо – набра номера Уляна. – “Е, най-накрая се обади!” – измърмори майка ѝ в слушалката. Уляна не знаеше какво да каже. -Леля Нина ми се обади – продължи майка ѝ, без да чака отговор.
– Синът й Вася ще постъпва в колеж, така че те ще дойдат утре и ще останат, докато уредят документите! Уляна се ядоса. “Винаги е така! “Те не питат дали е удобно, не питат дали Уляна може да го направи, а просто я поставят в положение да бъде принудена да го направи! И защо тя ти се обажда, ако аз съм домакинята тук?” – О, ти винаги си заета, а те вече са купили билети. Утре ще ги посрещнеш на гарата в пет вечерта!” – Аз работя до пет! И трябва да стигна до гарата! Мамо, не съм готова да приемам гости!
Нека наемат общежитие, не е скъпо! Те могат да си позволят дори нормален хотел! – Могат, и какво от това?! Казваш ми да кажа на роднините си да отидат някъде другаде, докато дъщеря ми живее в собствения си апартамент! Имаш ли представа какво ще стане тогава? Казах, че няма да приемам повече гости – повтори Уляна уморено. – Една седмица чистих след предишните роднини, а храната им ми струваше много пари и никой не ми възстанови дори част от тях! Казах ти, че ще ги приемеш!” Майка ѝ окачи слушалката.
Уляна само поклати глава. Реши сама да се обади на леля си Нина и да ѝ каже, че не ги очаква, но е късно вечер. Следващият работен ден беше толкова натоварен, че Уляна дори не си спомни за гостите, а когато в пет часа вечерта телефонът ѝ започна да звъни отново и отново, тя тъкмо приключваше с фактурите и просто изключи звука.
Уляна си спомни за гостите, когато срещна леля си Нина и Васил на вратата. “Защо не ни посрещнахте?” – каза ѝ жената – “Трябваше да вземем такси, за да стигнем дотук! Сега ми дължите двеста гривни! Какво?” – попитала тя. “Аз ли съм виновна?” – “Майка ти обеща, че ще ни посрещнеш и ще ни върнеш! А аз трябваше да похарча парите! Къде отиваш?” Жената сякаш не забелязваше гнева на Уляна.
Момичето осъзна, че просто е уморена. Уморена от постоянната надпревара в работата за нормативи и премии, уморена от постоянните кавги с майка си и мълчаливото съгласие на баща си с нея. Кога за последен път беше ходила на кино или в кафене? Уляна не можеше да си спомни. А сладолед? Кога за последен път го беше яла? Винаги се беше ограничавала в много отношения, за да не се превърне в бреме за родителите си, да заслужи одобрението им.
И какво получи тя? Още по-голямо недоволство от страна на майка си и грубо отношение към себе си. Дори сега леля Нина, далечна роднина, не пита, а изисква. Защо? Защото самата Уляна е позволила да се отнасят така с нея. – “Сбогом, леля Нина – издиша Уляна, – казах на майка ми, че не съм готова да приемам гости. Моля, отнасяйте всички оплаквания до нея.”
И тя се усмихна с онази усмивка, която получават не най-добрите клиенти – най-широката. Уляна тръгна към входа, а леля Нина се дръпна след нея. “Какво имаш предвид, че не си готова?” Леля Нина беше объркана. Уляна се поколеба, но после извади телефона си, намери номера и се обади. Бихте ли ми казали дали имате свободни места? Да? Чудесно! В колко часа е регистрацията? Още по-добре! Бихте ли резервирали две стаи за жена и млад мъж? Да, господине. Да, господине. Добре. Те ще дойдат скоро.
Уляна извади бележник и записа адреса. Ето, не е далеч, дори можеш да стигнеш пеша – подаде листчето на леля Нина. – Можеш ли да го намериш на навигатора? – обърна се към момчето. Леля Нина грабна листчето от ръката му и тръгна към пътя с високо вдигната глава. Уляна погледна към Вася. Ще го намерим – кимна той – Имаме интернет, ще го разберем! Вася настигна майка си и няколко минути по-късно излязоха от двора. Уляна успя да се прибере вкъщи и да се преоблече, когато телефонът иззвъня. Щом го вдигна, тя чу избраните упреци на майка си.
Уляна сложи телефона на нощното шкафче и отиде да си измие лицето. “Слушаш ли ме?” – чу се гласът на телефона, когато се върна от банята. “Сега ме слушаш – каза строго Уляна.” “Всеки път, когато повишаваш глас по мой адрес, ще затварям слушалката. Чуваш ли ме?” “Как смееш!” – чу Уляна и закачи слушалката. Майка ѝ се обади обратно след минута. – “Не закачай телефона”, изкрещя тя и Уляна отново изключи слушалката. След като помисли известно време, тя изключи телефона напълно.
Майка ми беше много обидена на Уляна. Дотолкова, че следващия път баща ѝ я повика. Той се опита да я засрами, но звучеше малко вяло. Едва месец по-късно Уляна успя да говори нормално с майка си. Тя ѝ каза, че сега всички роднини са чули как градът е разглезил Уляна. Но момичето продължаваше да отстоява позицията си. Не, когато дядо ѝ се обадил директно и я помолил да го закара по работа, Уляна си взела отпуск от работа и го придружила.
Или когато Вася се обаждаше сам и молеше да пренощува. Бяха се изселили от общежитието за лятото и автобусът се развали, а следващият дойде чак сутринта, Уляна с удоволствие помагаше. Майка ѝ беше осъзнала нещо и сега не си позволяваше да се разпорежда с времето и енергията на дъщеря си. И самата Уляна забави темпото. И макар че все още живее в порутен апартамент, а кредитът все още не е закрит, момичето най-накрая си позволи просто да живее!
