Запознах се с бъдещия си съпруг през първата година от университета, но кой би предположил, че историята ни ще се завърти толкова бързо и стремително? Запознахме се през септември, а през ноември се преместих при него. През февруари разбрах, че ще ставаме родители. Не планирахме да имаме деца, а и до сватба беше далеч.
Страхувах се да кажа на приятеля си новината, защото се опасявах от реакцията му. И двамата бяхме млади. И двамата имахме грандиозни планове за близкото бъдеще. Отлагах този момент до последния момент. Не бях подготвена за негативна реакция от страна на момчето, но знаех, че детето ми идва. Накрая, след като събрах мислите си, избрах идеалния момент и зарадвах гаджето си с новината, че ще става баща.
Противно на очакванията ми, той си намери работа без никакви въпроси и предложи да се оженим. Преди и след сватбата съпругът ми работеше усилено, вложи всичките си сили и енергия, за да даде на детето ни възможно най-добрия живот, но за съжаление това не беше достатъчно. Бавно губех надежда в доброто бъдеще и отчаяно си мислех: “Къде ще живее детето ни?”
Качеството на живота ни беше само за нас, но не и за детето. Трябваше да му осигурим най-доброто. Трябваше да му дадем най-доброто, на което сме способни. Разполагахме с критично малко пари, за да издържаме детето. Плачех нощем, мислейки си, че не съм достойна да стана майка, защото няма да мога да дам на детето си всичко, което заслужава.
Но тогава ми хрумна една идея и се изпълних с надежда. Баба ми е над 80 години. Тя живее сама в двустаен стар апартамент. Отидох да я видя, обясних ѝ ситуацията, обещах да ѝ намеря най-добрия старчески дом и казах, че ще я посещаваме всяка седмица. Но в отговор получих вълна от недоволство и неразбиране.
Този случай се превърна в истински скандал сред малцината ми роднини. Но независимо как го претеглях, от какъв ъгъл го гледах, това беше най-доброто решение за нея и за нас. На баба ми вече ѝ е трудно да се справя сама с домакинската работа, често забравя да свърши нещо и се нуждае от постоянен надзор. Но аз не се отказвам, ще говоря с нея отново. Тя трябва да разбере, че това е единственият вариант за нашето семейство.
Няма да се откажа, докато тя не разбере положението ни. Това не е мой личен проблем, а благополучието на детето ми. Сигурна съм, че може да се намери подход за всички. Просто не можете да се откажете при първия отказ. Да, аз съм позитивно настроена, но в същото време ме е страх да си помисля какво ще стане, ако детето ми се роди и няма къде да живее. А на баба ми ще ѝ е много по-удобно в старчески дом.
