Аля пътуваше с влак. В душата ѝ бушуваха емоции. Тя пиеше горещ чай, почти вряла вода, и не усещаше болка. Защото душата ѝ я болеше толкова силно… Вчера тя пътуваше към дома и мечтаеше да изненада баща си. В края на краищата самият той преживява тежък период след смъртта на съпругата си. Мама беше още много млада, никой не мислеше, че ще ги напусне толкова скоро. Сутринта, каза баща ѝ, тя се смеела, приготвяла закуска, а следобед изведнъж ѝ станало лошо, линейката пристигнала твърде късно. Алка не можеше да повярва, че голямата им къща е празна. И че никой повече няма да ѝ се обади, нито ще я попита дали е облечена топло.
Къщата миришеше на майка ѝ, а вещите ѝ бяха навсякъде: четка за коса, книга с книжка, любимата ѝ кана, в която майка ѝ вареше чай. След погребението Алка напусна баща си с натежало сърце, не можеше да остане при него по-дълго заради работата си. Но тя му се обаждала всеки ден, разпитвайки го за делата и благополучието му. Баща ѝ разказвал подробно за деня си и я успокоявал. А Алка, сякаш по сигнал, не можеше да намери време да го посети. Изведнъж в натоварения ѝ график се появиха три свободни дни. Веднага събра нещата си и се качи на влака. … Прекрачвайки прага, се изумих от чистотата на къщата. Струваше ми се, че майка ми е точно там, наблизо, тичам да я посрещна. Но в къщата нямаше никой.
Изведнъж, като се огледа, Алка забеляза нечие палто на закачалката. До него имаше няколко чифта дамски обувки. Алка изтръпна – нима баща ѝ си имаше жена? Тя започна да оглежда стаята и навсякъде, където погледнеше, виждаше следи от присъствието на новия наемател. В банята дъхът на Алка заседна в гърлото ѝ – на рафта имаше дамска козметична чанта. Беше оригинална, ръчно изработена и можеше да принадлежи само на един човек – леля ѝ Оксана. Дали светът се въртеше пред очите на Алка? Какво беше това? С какви думи можеше да се опише? Дали леля ѝ беше дошла от другия край на страната, където беше живяла, когато беше по-млада, и беше решила да прелъсти баща ѝ след смъртта на сестра ѝ? Роднината хвана Алка в кухнята.
Лелята изтръпна и изпусна торбите с храна. Настъпи тишина. Няколко секунди по-късно племенницата ѝ плахо започна да се извинява, като каза: “Съжалявам, с баща ти нямахме време да те предупредим. “Баща ми и аз”? Като чу това, нещо в душата на Алка се пречупи. Думите изригнаха от нея – болезнени, мръсни, обидни, а леля ѝ стоеше нещастна и отпаднала като тийнейджърка, без дори да се опита да се защити. Когато думите се изчерпаха, Алка започна да се дави в сълзите си. Само преди шест месеца майка ѝ, весела и безгрижна, печеше ванилови сладкиши в тази кухня, а сега собствената ѝ сестра беше сътворила това. “Аля, не плачи – леля ѝ докосна рамото ѝ. – Трябва да ти кажа нещо.
Разбира се, нямам извинение за майка ти, но…” Преди почти трийсет години красивата студентка Оксана се връщаше от библиотеката и я застигна дъжд. Била измокрена до кожа, но нямало автобус. На автобусната спирка към нея се приближил един човек и я поканил да се скрие под чадъра му. Двамата започнаха да си говорят. Той беше приятелски настроен, открит, общителен и Оксана, която изненадващо трудно се разбираше с нови хора, се почувства така, сякаш беше срещнала стар приятел. Когато дъждът постепенно се разсея, момичето и новият ѝ приятел решиха да се разходят. Тя се чувстваше лесно и удобно с Юра. Тя се смееше на шегите му. И тогава дъждът отново започнал да се излива.
Хората, колите, дърветата мигновено изчезнаха зад потоците небесна вода. И тогава Юра изведнъж целуна Оксана. Целуваха се дълго и яростно. Момчето призна, че още щом я е видял, е разбрал, че това е неговата съдба. И отсега нататък, обеща той, те винаги ще бъдат заедно. Сърцето на Оксана се разтуптя от щастие. Тя също беше сигурна, че това е единственият. Момичето искаше да признае чувствата си пред себе си, но беше зашеметено – Юра спомена за някаква булка. Оказа се, че двамата с приятелката му се срещат от година и половина и наскоро са започнали да планират сватбата си. “Много добре, скъпа, че успях да те срещна, защото сега знам какво е истинска любов” – прошепна той в ухото на Оксана.
Утре ще скъсам с приятелката си и винаги ще бъдем заедно. Ти ще бъдеш моя съпруга, нали, Оксана, моята непозната без чадър? “Какво трябва да направи? Какво трябва да направи? Да признае, че се е влюбила само като го е погледнала в очите? И как ще преживее раздялата тази, която го смята за свой бъдещ съпруг? Която може би вече си избира сватбена рокля. А може би те, Оксана и Юрко, са напълно непознати и този проливен дъжд е просто виновен за това? “Възможно ли е да се гради щастие върху чужди сълзи?” “Отиди си. Приготвяй се за сватбата” – тя хвърли студен поглед към момчето. Ще изтрием тази странна среща от паметта си и утре ще продължим с нормалния си живот.
Юра се опита да спори, но Оксана вече не го чуваше. Едва по-късно тя осъзна, че в онзи лош ден бе срещнала и така лесно пуснала човека, когото бе обичала с цялото си сърце. И сега никога няма да може да забрави този човек. Освен това цял живот е мечтала за целувки с вкус на дъжд. Беше трудно да намери Юрко – Оксана не беше попитала за името или адреса му. Така че трябваше да приеме всичко. Момичето едва се беше съвзело от дъждовния ден, когато по-голямата ѝ сестра ѝ съобщи, че ще се омъжва и иска да запознае семейството с избраника си. Цялото семейство се готвеше за празничната вечеря. Накрая в апартамента се позвъни на вратата. Когато Оксана видя Юрко в коридора, тя беше поразена от мълния.
Погледът му прониза душата на Оксана до дъното на душата ѝ и тя просто скри очи. По-късно момчето я срещна на улицата и ѝ каза, че Оксана е съсипала нейния и неговия живот. Той обаче я убедил, че още не е късно да поправи всичко. Но момичето не можеше да допусне такава трагедия да се случи на семейството ѝ. Тя накара Юри да обещае, че колкото и да е трудно, никой няма да разбере за дъждовната им среща. В името на щастието на сестрата и родителите на Оксана. Така дълго време на семейни тържества те се преструваха на важни роднини, когато и двамата изпитваха страстни чувства в сърцата си. Алка знаеше какво се е случило по-нататък дори без разказа на леля си. Веднага след като завършила колеж, леля Оксана се изнесла от дома. Тя се опита да забрави, да не се разкъсва и да избяга. Опитала се да изгради личен живот, но и двата й брака се провалили. Посещавала родния си град само няколко пъти годишно. Носела на племенницата си играчки и сладкиши.
И тогава… сестра ми внезапно почина. “Случи се неочаквано – ръцете на леля ми леко потрепериха, – Помниш ли, не можах да дойда да си спомня за Халина на четиридесетата годишнина. Пристигнах едва два месеца по-късно. Мислех да отида на гроба и да се помоля за светлата ѝ душа. В онзи ден валеше дъжд и небето беше черно. Изведнъж видях на перона самотна фигура – баща ти с чадър… Пред очите ми изплуваха тридесет дълги години, безгрижната ми младост… Алечка, разбирам колко ти е тежко. Но ми прости, ако можеш.” Алка нямаше сили да слуша повече. Представяше си лицето на майка си, а до нея – баща ѝ и леля Оксана, които правеха всичко възможно да се държат безразлично един към друг. Дали майка ѝ знаеше за любовта им и за затаените лъжи? Дали им беше простила тази тайна на дневна светлина? Алка е сигурна, че не може да им прости…
