Тази история е за мен, за това как загубих майка си на 10-годишна възраст. Бях отгледан от дядо ми и след смъртта на майка ми той беше най-близкият ми човек. Той знаеше абсолютно всичко за мен, а аз знаех почти всичко за него. Години по-късно вече бях в университета, в четвърти курс.
Дядо ми вече беше в напреднала възраст, беше болен. Спомням си последните дни, които прекарахме заедно. Спомням си как ме погледна и ме помоли да се приближа: “Внуче, в съседство с нас живее една жена. След смъртта на баба ти аз й помагах през всичките тези години на нейно място. Последната ми молба е да ѝ помогнеш. Тя е приятелка на нашето семейство.
Скоро след това почина и дядо ми. Обещах на дядо си, че ще изпълня молбата му. И го направих. През всичките четири години ходих при Алевтина Генадиевна и ѝ помагах. Купувах ѝ хранителни продукти, перях, готвех и чистех за нея. Рядко забелязвах жена в къщата, тя донасяше храна, поздравяваше ме, без да се съблича, и бягаше.
Това не ме засягаше, затова не питах коя е тя. Скоро Алевтина Генадиевна почина. В деня на смъртта ѝ роднините ѝ бяха вкъщи, не бяха тъжни, не скърбяха, а търсеха нещо. След като се сбогувах за последен път с Алевтина Генадиевна, излязох от тази къща и повече не се върнах. На следващата сутрин забелязах, че една позната жена пред дома ми ме чака на една пейка.
Тя се затича към мен: “Катенка, скъпа. Трябва да ме разбереш. Аз съм сестрата на Алевтина. И това е завещанието. В него се казва, че ти получаваш всичко. И апартамента, и спестяванията в банката. Алевтина няма останали роднини, не сме се разбирали добре. Но ти трябва да влезеш в положението ми и да се откажеш от наследството.
Казах, че нямам нужда от наследството, и на следващия ден вече стояхме в банката. Реших, че ще прехвърля всички пари във фонд за деца. Не обясних нищо на сестрата на Алевтина. Ако самата починала жена не искаше да й остави наследство, то това беше необходимо. Наследството беше регистрирано на мое име преди една година, тя не е взела това решение спонтанно.
