На рождения си ден Наталия отива на гости на сина си в града. Тя живееше в едно село, недалеч от сина си. Автобусът пътуваше дотам два пъти дневно – в шест сутринта и в четири вечерта. Трябвало да се качи на първия автобус, тъй като Наталия не искала да остава да нощува при сина си заради отношението на снаха си Оксана.
Имаше един проблем – автобусът идваше рано в града, а синът и снаха ѝ обикновено още спяха по това време. Налагало се да седне на една пейка и да чака до осем сутринта. “Защо не останете в селото си, Наталия Федоривна? Ти си стара жена, трябва да мислиш за здравето си. А и посещението ви е много неподходящо за нас. Можеше поне да се обадите, преди да тръгнете.
Наталия се омъжи на двадесетгодишна възраст. Бъдещият ѝ съпруг е с пет години по-възрастен от нея и наскоро, след като завършва задочно селскостопански институт, си намира работа като механик в колхозен гараж. Наталия е работила като управител на колхозен склад. Един ден, по време на танците в клуба, към нея се приближил красив мъж и я поканил на танц.
– Саша, представил се той. Така се запознали и след танците в клуба ги чакали местни момчета. “Механик, изпровождаш ли нашите момичета? Има кой да ги изпроводи”, каза най-бързият от тях. “А ти можеш да напишеш молба ….”, отговори Саша. Ще го разгледаме след седемдесет и две седмици – добави той след пауза. Момчетата останаха да стоят, очевидно усвоявайки чутото.
Сватбата беше скромна. Мъжът нямаше никого, освен по-малкия си брат, който току-що бе нает за началник на градския отдел за жилищно и комунално обслужване, след като бе завършил колеж. Братята бяха отгледани в сиропиталище. Родителите на Наташа не бяха заможни, и двамата работеха като обикновени работници в колхоз.
Масата беше подредена в дома на родителите му. Бяха поканени най-близките хора, на които ръководителят на колхоза връчи ключовете от къщата, която беше отредена на Саша като специалист. Година по-късно Наташа беше заведена да ражда. “Чакам с близнаци”, каза съпругът ѝ, като я изпроводи. И двамата мечтаеха да имат две бебета наведнъж – момче и момиче. Раждането минало добре и се родило момче. Два часа по-късно на Наташа й донесли гладен син.
Когато го нахранила, в стаята влезли лекарят и завеждащата родилното отделение Вера Василиевна. Началникът на отделението познавал добре родителите на Наташа. Преди да постъпи в медицинския факултет, тя и родителите ѝ живеели в едно и също село и били съседи. “Днес една майка роди син и написа писмо за отказ. Тя сви хартията си и си тръгна. Не успяхме да я убедим. Момчето е здраво и много красиво.
След известно време Вера Василиевна попита: “Вие искахте близнаци, нали?” “Може би можете да вземете това бебе? Жалко е да го дадем в сиропиталище. А и самият ви съпруг е израснал в сиропиталище. Не мисля, че той ще има нещо против, нали? И ще съставим акт за раждане, сякаш имате близнаци. После добави: – Ако не искате, можем да оформим осиновяването.
Но това отнема толкова много време и ще бъде трудно за детето. А и все още не се знае дали ще ви го дадат, или не. Вера Василиевна беше добър специалист и просто прекрасен човек. Може би защото познаваше добре семейството на Наталия, тя се обърна към нея с това незаконно предложение. А може би по онова време хората са били различни, по-хуманни.
Наталия не можа да каже нито дума, тълпата беше толкова ядосана на нея. След няколко години ще ни благодариш – добави докторът. И те си тръгнаха. Вечерта Саша дойде в болницата: “Знам какво е сиропиталище. Нека регистрират раждането на близнаците” – реши той. Саша пристигнал да посрещне съпругата си и близнаците в една волга с главни букви. След като връчи на съпругата си огромен букет рози, а на ръководителя на сиропиталището – бутилка пенливо вино и кутия шоколадови бонбони, той взе двете бебета на ръце.
– Качвай се, майко героиня!” Той се пошегува: “Самият ръководител ми каза да взема колата му. Шофьорът отвори вратата за Наталия: – Ще те водя като кралица! Двамата решили да нарекат сина си Павел и осиновения си син Петър в чест на апостолите, тъй като и двамата били родени на 12 юли. Децата израстват по различен начин. Докато Петър бил кротко момче, Павло бил смел и палав.
И двамата завършват училище в родното си село, и двамата постъпват във висши учебни заведения. И нито един от тях не е имал представа, че единият от тях не е техен роднина. Марина, съпругата на Петро, беше дружелюбна жена и никога не наричаше свекърва си по друг начин освен “мама”. Жената на Павло, Оксана, я наричаше само по бащино име и се отнасяше към нея със зле прикрито презрение.
Те живееха в града, на двайсет минути път с автобус. Тримата живееха заедно, внукът вече беше на петнайсет години. Последният път, когато я посетиха, беше преди пет години, когато Саша почина. Петро живееше в Киев, но те посещаваха майка си всяка година. И четиримата идваха, заедно с двамата си внуци. Когато Саша почина, Марина каза: “Мамо, ела да живееш при нас, тук ще бъдеш сама.
Особено в собствената си къща. Ще ми е трудно без татко.” “Докато краката ми още работят, ще поживея още малко, а после ще видим”, отговори тя. Наталия седеше на една пейка пред къщата на Павло и чакаше всички да се събудят. Точно в осем часа тя се качи на горния етаж и се ослуша до затворената врата. Зад вратата цареше тишина. “Те все още спят.
Ще седна тук, на стълбите – реши тя и седна на стълбите. Около половин час по-късно чу как вратата се отвори и Павло излезе на площадката. Оксана и синът ѝ заминали на почивка в Турция. А аз трябва да бъда на среща с клиент. Няма никого вкъщи. Вземи такси и се прибери вкъщи, ще ти се обадя вечерта – и той й подаде двеста гривни, забравяйки рождения й ден.
Забравил също, че тя никога не е имала телефон. Наташа плачеше на автогарата, докато не хвана вечерния автобус. Когато наближила дома си, забелязала, че отвън е паркирана кола. Синът ѝ Петро поправяше верандата, внуците ѝ цепеха дърва, а Марина печеше питки. Масата вече беше сложена за пристигането ѝ. “Честит рожден ден, мамо”, поздравиха я синът и снахата.
“Живей дълго, бабо”, добавиха в хор внуците. Вечерта, след празничната вечеря, когато снахата и внуците си бяха легнали, Наталия се приближи до сина си и каза: “Петя, искам да се покая пред теб. Аз и баща ти не сме твоето семейство. Ти си наше приемно дете. Прости ни.” “Да, знам, мамо. Разбрах за това в десети клас, “добри” хора ми казаха. Но не исках да огорчавам теб и баща ти, затова не те попитах нищо”, отвърна нежно синът. “Ти винаги ще бъдеш царица за всички нас”, добави той, напомняйки й отдавна забравените думи на шофьора от Волга.
