След 20 години реших да науча класния си ръководител и всички съученици, които ми се подиграваха в училище. Израснах в бедно семейство. Баща ми напусна семейството, когато бях бебе. В резултат на това майка ми трябваше да ме отгледа сама. Тя работеше усърдно, за да ни осигури продукти от първа необходимост. Но работеше в училището, където ходех на училище, и беше продавачка на риба. След смяната си, вечер, също работеше в магазините. Можете да си представите колко бедно живеехме. Съучениците ми се подиграваха с мен. Всичките ми дрехи бяха стари, понякога малки.
Не можех дори да мечтая за някакви модни приспособления. Но всички мои връстници ги имаха. Не се колебаех да измия майка си и дори понякога ѝ помагах да измие подовете в училище след часовете. Премествах чиновете и избърсвах черните дъски. Усещах болката ѝ – виждах усърдната ѝ работа. Нямах приятели: те се срамуваха от мен, а съучениците ми ми се подиграваха. Освен това учителката беше от онези, които се прехласваха по богатите родители. А тя отблъскваше децата от бедните семейства. Аз бях този, който получаваше най-много от нея. Майка ми не можеше да плаща всички средства и вноски навреме, затова учителката си го изкарваше на мен.
Веднъж тя ми каза нещо, което наистина ме нарани. И аз ги помня цял живот. Един ден тя ме извика пред черната дъска и започна да ми изнася лекции. Каза, че човек като мен никога няма да може да постигне нищо в живота. Че съм син на рибарка. Че житейският ми път е предопределен. Думите ѝ се запечатаха в съзнанието ми. Въпреки че по това време бях само дете. Всяка година всички мои съученици идваха в града за среща. Само че аз не исках да отида там. Не исках да си спомням за училищните си дни. А и нямах време за това. Но след двадесет години ситуацията се промени.
Реших да присъствам на банкета, на който, разбира се, присъстваше и класната ми ръководителка. Както обикновено, съучениците ми организираха среща в скъп ресторант, а по време на събитието класният ръководител попита кой какво е постигнал, какъв е станал. Един от тях работеше в таксиметрова служба, друг стана адвокат, трети – счетоводител. Беше мой ред. Всички започнаха да се усмихват лукаво. Аз просто казах, че работя в строителството. Отново започнаха да ме гледат, като си мислеха, че съм просто мазач или майстор. Не отказах и не обясних нищо.
Едва в края на банкета поисках микрофона и обявих, че искам да платя цялото събитие – жест на широка воля. От всички страни заваляха коментари, в които се казваше, че е било много скъпо, че е бил горещ ден и че всички са били такива. Само че те не знаеха какво ще последва след моето предложение. Аз казах, че този ресторант е мой. И ето защо мога да си го позволя. Така че всички пари, събрани от тях, ще им бъдат върнати.
Мигът, в който стояха там с изпънати лица, си заслужаваше да живея и да работя за тях. Винаги ще помня отворените им устни. А след празника предложих на учителката да я закарам до вкъщи с луксозната си кола. По този начин успях да си отмъстя на онези, които ме бяха подигравали в ученическите ми години. Доказах им, че няма значение от какво семейство си. Най-важното е желанието да постигаш и да се развиваш. И установих майка си на морския бряг, в една уютна и красива къща. Тя се отдаде на заслужена почивка.
