Когато бях още много малка в училище, майка ми винаги ме събуждаше толкова спокойно сутрин. Приготвяше ми вкусна закуска, а освен това ми даваше и ароматна кифличка за училище, която обичаше да пече за баща ми и за мен и брат ми, защото знаеше, че много ги обичаме.
Когато пораснах, отидох да уча в град, който се намираше на няколкостотин километра от дома ми. Трябваше да тръгвам за училище в половин девет часа, а майка ми трябваше да е на работа до десет.
Но всяка сутрин майка ми ми се обаждаше, събуждаше ме за учене и ме питаше дали имам какво да ям за закуска и да се облека топло в студения сезон. Оттогава минаха много години и днес имам семейство, дъщеря, но всяка сутрин започва с обаждането на майка ми.
Тя става рано и ми се обажда веднага. Пита за живота ми, разпитва за семейството ми и ме моли да не забравя да закусвам.
Майка ми вече не е млада, но аз очаквам с нетърпение обаждането ѝ всяка сутрин както никога досега. И дълбоко в себе си се страхувам, че един ден ще дойде денят, в който майка ми вече няма да ми се обажда и аз вече няма да съм дете, а животът ми ще бъде различен.
Почитайте майките си, обичайте ги и бъдете търпеливи с тях, особено когато остаряват. Жалко е, но майките не са вечни.
