През целия си живот съм работила като доячка в нашето село. Ранно ставане, безкрайни часове в студения обор, доене на крави – това беше моето ежедневие. Но с напредването на годините силите ми ставаха все по-малко и по-малко, а всеки ден носеше все повече болка в изтощените ми ръце.
Една вечер, докато вечеряхме със съпруга ми Васил, реших да повдигна този труден въпрос: “Васил, мисля, че е време да продадем кравите. Не мога да живея повече така”, казах тихо, като се опитвах да запазя тревогата в гласа си.
Васил спря с вилицата във въздуха и ме погледна, сякаш не можеше да повярва на ушите си. “Как може да си толкова егоистична, Люда? Това е основният ни доход! Нима искаш да изгубим поминъка си?” Гласът му беше изпълнен с изненада и разочарование.
Усещах как в очите ми напират сълзи. “Просто не мога да издържам повече, Вася. Тялото ми ме боли всеки ден. Бихме могли да намерим друг начин да печелим пари… – А какво предлагаш ти? Ние живеем в едно село, Луда.
Тук няма много начини да се печелят пари. Мълчанието увисна между нас, всеки зает със собствените си мисли. Погледнах го в очите, искрено и открито: – Може ли да опитаме нещо ново? Можем да започнем с нещо малко. Може би с отглеждане на зеленчуци или пчеларство?
Нещо, което не изисква толкова много физическа активност. Васил кимна бавно, осъзнавайки, че наистина съм изморена. “Добре, нека помислим за това. Може би си прав – каза накрая той и протегна ръка през масата. Тази вечер беше ново начало за нас. Заедно започнахме да търсим нови начини да се подкрепяме взаимно и да намираме начини да продължим живота си без моята изтощителна работа като доячка.
