Галя беше мързелива. Каква беше тя за съпруга си, никой вече не помни. Три години, откакто съпругът ми почина. Но фактът, че тя спи до обяд, въпреки факта, че синът й не е хранен, знаеше цялото село. И за обраслата й зеленчукова градина. И това, което не работи, а живее само от надбавката на сина си и от това, което свекърва й ще й изпрати, всички знаеха в селото. – Как да отида на работа? На кого ще оставя сина си? – покриваше мързела си с грижата за сина си Галина. – Дай го на детската градина! – казаха съседите.
Но това означаваше, че Галина ще трябва да се събуди рано сутрин. И това е нашата глупост, о, не исках. – Така че са необходими пари за детската градина! – продължи да се оплаква от живота на Галин. Добре е, че съседите не оставиха човека гладен, хранеха закуска сутрин и там майката вече се събуждаше и се грижеше за сина си Степашка… но Олга Захаровна, бабата на Степашка и на непълно работно време свекърва на Галина, се пенсионира и се премести в селото. – Защо дойде? Не искаме да живеем с теб! – с тези думи Галина срещна свекърва си.
– Това е моят дом. Не ми харесва, отиди при родителите си. Няма да ти дам внука си. Цялото село ще бъде свидетел в съда. Истината ще бъде казана каква майка си! Степашка пристигна в магазина с мотора си. Той донесе пари и списък, в който баба Олга написа списък с необходимите стоки. Продавачката сложи всичко в списъка в чантата си, преброи су му, взе парите от момчето, преброи останалото и заедно с чека го сложи в джоба на детето. – И защо ти, Степася, дойде в магазина? Защо баба или майка не дойдоха? – Баба копае градината, а мама свиква с пощата – отговори момчето. Как така “свиква”? За какво? – Знам. Баба й заповяда: “Отиди, свикни с работата!”
