Беше студен декември. Беше мразовита вечер. Аня и Коля се връщаха от работа. Те живееха извън града, така че им предстоеше дълго пътуване. Същата година се преместиха в собствената си къща. Двамата живеели добре, никога не се карали и не влизали в конфликти. Но имали една трудност – син с увреждания. Петгодишното момче не можело да ходи на собствените си крака, затова родителите му го извеждали с количка на двора, за да подиша чист въздух.
Въпреки увреждането си момчето било много интелигентно и развито, като показвало интелектуални способности. Родителите му обаче не били много щастливи от това: било им тежко. Те останаха без бавачка, тъй като дъщеря им се омъжи и се премести в друг град за постоянно пребиваване. Чистачката се грижеше за сина им, докато родителите им бяха в града. Трябваше спешно да потърсят нов помощник, защото в края на годината двойката имаше много работа за вършене.
Аня шофираше в колата си и видя една възрастна дама, която седеше сама на автобусната спирка в една студена вечер. Там вече нямаше хора, автобусите се движеха само до пет часа през зимата. Жената плачеше, дълбокото ѝ отчаяние се виждаше дори през затъмненото стъкло. Николай спря колата, за да купи хранителни продукти в местния магазин. “Скъпи, тя седи тук от дни. На обяд отивах до офиса, а тя също седеше там. “Странно, студено е.
– Мъжът се обърна към Ани – Може би има нужда от помощ. Да отидем ли при нея? Микола кимна с глава в знак на съгласие. Жената седеше и не помръдваше, а снегът я покриваше напълно. Изглеждаше на около 60 години. Снегът вече не се топеше по ръцете ѝ и беше толкова студена, че едва дишаше. “Жена, автобусите вече не се движат. “Чакаш някого?” – попита Ани. “Не чакам нищо, скъпа. Дъщеря ми и зет ми пият и ме изгониха от къщата.
Съседът ми, единственият ми приятел, почина, а братовчед ми дори не ми отвори вратата. Ще умра тук – въздъхна тъжно старата дама.” – “Е, не бъди глупава. Хайде да отидем до колата, имаме чай в термос. Аз ще купя малко хранителни продукти и всички заедно ще отидем да приготвим вечеря. Не се притеснявай, няма да те нараним, ще има достатъчно място за всички – опита се да успокои събеседничката си Аня.Прибраха се у дома половин час по-късно.
Докато Аня приготвяше вечерята, Коля изпрати Татяна Петровна да се стопли в банята. Тя се оказа много приятна жена. По-късно се оказа, че дори са се познавали. Татяна Петровна притежавала магазин за мъжки дрехи в непосредствена близост до офиса на спасителите си. “Затворихте ли го?” – попита Коля. “Дадох бизнеса на дъщеря си и й преписах къщата и колата си. Дадох всичко на децата си и те ме изгониха от къщата.
Бяха ми ядосани, нямаха достатъчно пари, а какво можеш да вземеш от една стара жена? Когато бях млада, изкарвах пари, те имаха нужда от майка си, а сега . Мислех, че по-малката ми дъщеря няма да ме обиди. Но тя се пропи с новия си мъж, продаде цялото си имущество и сега живеят в мазето и събират бутилки”, плаче бабата. Наближаваше уикендът. Татяна Петровна се настани в къщата и дори реши да приготви закуска.
Тя също така намери общ език с Костя, сина на двойката. Тя не се притесняваше от увреждането си, а момчето на свой ред започна да нарича гостенката баба, тъй като никога не беше виждало собствените си баби. След това се договорили, че гостенката ще работи като бавачка за тях. Двойката ѝ предоставила стая и се договорили за заплата. Тя прибрала скромните си вещи в шкафовете и започнала да се установява в новия град.
Заедно отишли в дома на най-голямата си дъщеря, за да вземат документи и други неща. Докато търсели паспорта на баба си, пристигнала дъщерята на Татяна Петровна. “Къде сте били? Трябва ли да те търся?” – изкрещя Оля. “Не трябва. Намерих дом за себе си, няма да те унищожа. Минаха години. Татяна Петровна се занимаваше с рехабилитацията на Костя. Тя го водеше на различни физиотерапевтични и тренировъчни занимания и тогава се случи чудо – момчето се изправи на крака.
Той започнал да плува. Костя печели местни състезания. Благодарение на настойчивостта на новата си бавачка той е приет в обикновено училище и по нищо не се отличава от връстниците си. Тогава най-голямата дъщеря се опомнила и повикала майка си при себе си, но старата жена отговорила: “Вече не, животът ме научи. Сега имам грижовни деца, дори и да не са мои.
