Даня е много интелигентен и решителен млад мъж. Още от дете си е поставил за цел да стане лекар. Всички момчета си играели с коли, но той мечтаел да стане грижовен лекар. Той се справяше добре в училище. Аз бях добър по биология, химия и атомика. Той щеше да влезе в медицинско училище. Родителите му го изпратиха при най-добрите учители, те се гордееха със сина си и бяха много щастливи.
Даня става студент в Медицинския факултет, но, за съжаление, не успява да влезе в бюджета. Конкуренцията беше силна както винаги. Даня се чувстваше като риба на сухо. Ученето беше лесно, всичко се правеше с голямо удоволствие. Издържах всички изпити с лекота, а учителите ми винаги бяха изненадани от практическите ми познания. Годините на обучение минаха неусетно.
Завършва Медицинския факултет и постига целта си: той е дипломиран лекар. Но, рано да се радва, истинският живот не го чака. Където и да се опитваше да си намери работа, никой не го търсеше. Не наемат хора без опит. “А откъде мога да придобия този опит, ако не съм работила никъде?”, пита се Даня. След няколко неуспешни месеца на търсене, той си намира… сервитьор…
След това работи на непълно работно време на други места, също като съучениците си. Даня беше разочарован от всичко: и от живота, и от правосъдието. Всичко не се получаваше така, както беше планирал. Започва да живее по стечение на обстоятелствата.След поредната случайна работа той отива в магазин за алкохол. Щеше да пие. Дори го уволниха от работа като товарач заради пиене… вървеше по улицата и не забелязваше нищо около себе си.
Спомни си колко пари и усилия бяха вложили родителите му в него, а сега той беше алкохолик и безработен. Не знаеше какво да направи, за да попречи на майка си да разбере за следващото му уволнение. Беше ѝ достатъчно трудно, защото баща ѝ наскоро беше починал. Тромав, нещастен, нежелан син… а той дори не стана лекар… Минавайки покрай кръстовището, Даня чу приглушен звук от удар: жена.
На два метра от нея лежеше момиче, блъснато от кола. Той веднага се втурнал към нея и извикал линейка. След като проверил пулса ѝ и я прегледал, разбрал, че тя не диша. Започнал да прави изкуствено дишане. Хората наоколо се опитали да издърпат разхвърляната Даня, но когато видели професионалния подход, се отдръпнали и наблюдавали. Пристигналите парамедици се ръкуваха с Даня и му благодариха.
Той е спасил живота на момичето. Не можеше да повярва на всичко, което се беше случило. Хората минаваха покрай него, хвалеха го, потупваха го по рамото. Той не разбираше как се е прибрал вкъщи. “Какво се е случило? “Не приличаш на себе си днес… пак ли те уволниха от работа?” – притесняваше се майка му. Той мълчеше, не можеше да се откъсне от този момент, преживяваше го отново и отново… имаше надежда.
Вярваше, че е знак отгоре. – Мислех си, да тръгнем оттук… на село или в някой малък град. Някъде, където ще съм полезен със знанията и дипломата си. – Разбира се… да тръгваме, сине. Крайно време е… – Мама прегърна Даня… Месец по-късно той вече работеше в кварталния магазин за алкохол. Година по-късно всички жители на града го познаваха и го наричаха “Айболит”. Никой не се запитал защо му е този прякор…
