Антонина застана пред гроба на Антон. “Той беше толкова мил човек. Каза, че съдбата ни е събрала за цял живот, затова имаме едни и същи имена.” “Прости му, Господи!” – каза Антонина на глас и бързо се прибра вкъщи. Беше виждала гроба на бившия си съпруг само веднъж, когато посещаваше гробището на родителите си. Изглежда, че го е видяла, и какво от това? Бяха скъсали отдавна, но нощем спомените се връщаха.
Отначало животът им беше добър. Антон работел във фабрика, а Антонина била учителка в детска градина. Имат три деца, купуват си апартамент и вила. Антон не харесваше дачата и там работеха само Антонина и децата. Антон каза, че може да отглежда зеленчуци със заплатата на майстора и че във вилата е просто забавление. Изглеждаше, че е хубаво време да живееш и да се наслаждаваш.Но Антон започна да закъснява за работа и дори да идва сутрин.
Каза, че е закъснял с мъжете в гаража. Престанал да се интересува от децата, въпреки че се радвал да ги види родени и се грижел за тях. Антонина започва да чува слухове, че Антон ѝ изневерява. Тя го пита, а той й отговаря: “Хората завиждат за нашето щастие и затова говорят глупости.” Антонина не ѝ повярва, но не каза нищо. Рано сутринта в събота Антонина помоли най-голямата си дъщеря да отиде във вилата, за да запали печката.
Беше време да започне летният сезон на вилата, а воденето на децата в студена и влажна къща след зимата беше изпълнено с риск от настинка. Щеше да изпрати съпруга си, но той остана на нощна смяна, имаше извънредна ситуация в работата. Майката дори не беше успяла да вземе децата и всичко необходимо, когато дъщеря ѝ се върна.” “Какво стана?” Майката погледна обърканата си дъщеря, която стоеше мълчаливо на вратата.
– Какво се случи? Не мълчи. Някой те е избрал? “Какво, какво стана?” “Мамо, той е във вилата”, извика дъщеря ѝ. Антонина прегърна дъщеря си и я заведе в кухнята. “Какво става? Дойдох във вилата и от комина излизаше дим. Изплаших се, тихо отидох до прозореца, погледнах навътре, а там бяха баща ми и някаква леля. Те се смееха. Избягах. – Постъпил си правилно. Успокой се, не плачи. Всичко ще бъде наред. – Мамо, остави го на мира.
Приятелите ми вече ми казват, че баща ми излиза със свободни жени. Мислиш ли, че ми е приятно да чуя това? – Как ще живеем сами? С какви пари? – Ще завърша училище и ще отида на работа. Можеш да учиш задочно. Щом дъщеря ми се успокои, съпругът ми се прибра: “Жено, нахрани ме. Гладен съм и уморен.- Защо дамата в провинцията не ви нахрани? Защо си уморен? “Млъкни!” – изкрещя мъжът и бутна Антонина.
Децата изкрещяха и се затичаха към майка си. Антон затръшна вратата на спалнята и легна на леглото. Антонина и децата отидоха във вилата. Тя беше заета с работа в градината, но в главата ѝ се въртеше мисълта: какво следва? Върнали се в неделя, а съпругът ѝ не бил вкъщи. “Това дори е добре”, помисли си Антонина и помоли децата да опаковат нещата на баща си. Децата вече бяха заспали, когато Антонина видя познат силует в двора.
Докато съпругът ѝ се качваше на горния етаж, тя сложи куфарите си във входа и заключи вратата. Без мен ще се изгубите – извика Антон на целия вход, – кому сте нужни с една рожба? Ти ли ще отглеждаш децата? Ако ми се обадиш отново, няма да се върна. Аз съм горд! Блъснах вратата и изкрещях: “Добре, че ме изгонихте. Нямаше да посмея да си тръгна сам. Той взе куфарите си и си тръгна.
През нощта Антонина плачеше, беше тъжна и разстроена, но през деня се сдържаше, за да не видят децата мъката ѝ. Същата пролет Антонина взела кокошките във вилата, засадила повече зеленчуци и оставила само една малка леха за цветя.А през есента бяхме сигурни, че ще имаме достатъчно храна за зимата. Дъщеря ми постъпи на задочно обучение в педагогически институт и си намери работа в една детска градина.
Животът се подобряваше. Един ден Антонина срещна стара приятелка, която започна да разказва как не може да живее така с бащата на децата си: “Как можеш да живееш без мъж? Децата имат нужда от баща. Особено когато момчетата растат. Те се нуждаят от мъжко възпитание, от баща. Истински баща. И ти също имаш нужда от мъж. Но Антонина не слушаше никого, тя не можеше да прости на съпруга си.
Около три години по-късно приятел на съпруга ѝ дошъл на гости на Антонина. “Какво искаш?” – попитала Антонина от вратата. “Дори няма да ме пуснеш в къщата?” “Влез. Приятелят на мъжа започна да обикаля из апартамента, да гледа в ъглите, в кухненските шкафове и в хладилника.” – Какво става? Какво търсиш? – Антон поиска да види как живееш. Защо не му се обадиш обратно?” – Отиди си. Нямаме нужда от него – Антонина отпрати неканения гост.
Така Антонина отгледала децата си сама. Когато синовете й отишли да работят, те построили просторна къща за майка си в провинцията и сега цялото семейство се събира на вилата от време на време. Антонина знаеше от общи приятели, че Антон се е оженил за жена с двама сина. После той се разболял и починал. “Трябва да запаля свещ за упокоение на душата му”, помисли си Антонина и заспа.