Нура и Вася не бяха особено страстни. Затова тя много плахо му разказа за бременността си. Не очаквала ентусиазиран прием, но решението й било неотменимо… да роди. Васил приел новината без особен ентусиазъм. Всъщност той не се интересуваше от Нура. Не знаеше защо е с нея и защо не я напуска. Дори верността и предаността на съпругата му го дразнеха.
Нура е на животоподдържащи апарати заради тежката си бременност. Васил ѝ носел зеленчуци и плодове, но не се появил в деня на изписването ѝ, “бил зает”.Бащата на Нура я отвежда. Крясъците и всякакви звуци от гръбначния стълб бяха досадни за Васил, това не беше част от мечтите и плановете му. Седеше пред телевизора с бутилка бира и не ставаше, дори не мислеше да помага на жена си.
“Както си е родила сама, така да си го отгледа сама.” Щом температурата на бебето се повиши и то започна да се задушава, Нура се обади на съпруга си. Аз и баща ми не знаем какво да правим!” Нура молеше, почти крещейки: “Обади се на фелдшер, моето идване тук няма да помогне, ако нещо ще се случи, то ще се случи.” Нура не отговори и изключи телефона. На следващата сутрин тя отново се обади:
“Хирургът беше навреме, за пет минути едва не загубих Дениска. Не искам да ви познавам, смятайте мен и сина ми за мъртви. Започва ергенският живот на Васил. Той най-накрая се отърва от досадната си и прекалено внимателна съпруга и нейното крещящо дете. Създаде си правило: никакви дългосрочни връзки, само свобода. Минаха няколко години. Васил влиза в магазина и вижда бившия си тъст.
Почувства се засрамен, погледна надолу и с надеждата, че не го познава, се опита да си тръгне, но… – Вася, здравей. Колко ми е приятно да се запознаем. – Здравей, как е Нура? – Нура почина преди две години… а аз съм с влошено здраве. Страхувам се, че не ми остава много време. Притеснявам се за Дениска. Ще го отведат в сиропиталището, хайде да вървим – бившият тъст го хвана за ръка и тръгнаха към къщата.
При влизането мъжете бяха посрещнати от петгодишно момче. То взело цялата храна от ръцете на дядо си и я занесло в кухнята. Седяха и си говореха известно време. Размениха си номера. Два дни по-късно Васил получи телефонно обаждане, с което му съобщиха, че тъстът му е докаран в болницата в тежко състояние. Вася отиде да го вземе. “Здравей, Дениска, да вървим. Ще останеш при мен за известно време, докато дядо ти се оправи.
Момчето мълчаливо опакова куфара и играчките си и хвана Васил за ръка. Прекарвайки време с момчето, той започва нов живот. Живот, от който се е страхувал и избягвал. Денис много приличаше на баща си, както по характер, така и по интереси. Дядо му умира в магазин за алкохол, а Васил и Денис са неразделни. “Нюра, съжалявам… благодаря ти, че ме дари със син… благодаря ти…”