След смъртта на едно дете осиновихме дъщеря. Шест месеца по-късно получихме новината.

Олена живееше в съседство с нас. В семейство на пияници. Те вдигаха много шум, чукаха на вратата ни през нощта и будеха Саша. Олександра е диагностицирана с диария на 8-годишна възраст. От този ден нататък на практика живеехме в болници. А когато си почивахме вкъщи от лечението, Елена редовно идваше при нас, което ме дразнеше. Но го приемах мълчаливо, за да може Саша да се чувства добре.

Когато Саша заспиваше, Елена идваше в кухнята ми и казваше: “Позволи ми да ти помогна, леля Света. В същото време очите ѝ изразяваха такава топлина, сякаш се е върнала от ваканционен лагер, и аз започвах да слагам всичко от хладилника на масата.И се упреквах, че не съм се сетила да я нахраня по-рано. Дойде денят, в който лекарите й подсказаха, че трябва да остане у дома със семейството си.

През последната нощ Саша каза: “Мамо, спи до мен тази вечер.” “Разбира се, скъпа! Слушах дрезгавото й дишане до мен и сълзите се разливаха от очите ми. И двамата знаехме, че тя скоро ще си отиде. Но не можехме да повярваме в това. “Пусни ме, мамо. Уморена съм!” – изведнъж каза Саша. “За какво говориш, скъпа? Лекарите говореха за друга операция. По-късно. – Нямам нужда от друга операция.

Много съм уморен. Мълчахме. – Мамо, защо не харесваш Лена? Тя е добра! Тя е най-добрият ми приятел. Малката ми сестра. – Каква си ти, каква си ти, Саша? Кой ти е казал, че не я обичам? – Мисля, че е така. Хубава е. Кажи на Лена, че ще й кажа, че ще предам молбата й. След това Саша заспа. Тя си тръгна мълчаливо, в съня си. Без викове, без гняв. На сутринта вече не плачех. Всички сълзи бяха изтекли през нощта.

Олена се прибра от училище както обикновено. Тя забелязала огледало, покрито с чаршаф, и се разплакала. Облегна главата си на дръжката на вратата. “Добре, ще отида. Съжалявам…” – изхлипа тя. “Чакай малко. Влез. Заведох я в кухнята. Направих сандвичи и чай с ръце в захлас. – Тя каза, че ще направи каквото я помолиш. Какво е това? Даша въздъхна и закри устата си с ръка: “Не мълчи.”

“Срам ме е!” “Не мога.Аз обаче бях настойчива и Елена ми каза, че когато с дъщеря ми са говорили за това как Александра ще бъде в Божието царство, тя е помолила Бог да даде на Елена други родители. Месец по-късно комитетът по настойничество прибра Елена. Тя не плачеше. Коля, който е видял цялата процедура, казва: “Не им пукаше. Прибраха я и това е добре. Може би ние можем да я вземем, а?

Ще се погрижим за попечителството. Това е добро момиче. Не можех да повярвам на ушите си. Какво казва той? “Вземете Елена?” – Помислете за това. Саша би искала това. Помислете за това! Мислех за това. Коля беше прав, знаех го. Но как можех да обичам това дете? В края на краищата, тя постоянно ме дразнеше. Беше ужасна майка. Но майка ли е тази, която не я обича?

Дълго време си мислех, че не ми е позволено да бъда майка. Страхувах се да раждам на други хора… – Съгласна съм. – На следващия ден на обяд разказах на съпруга си за това. Няколко месеца по-късно продадохме апартамента и купихме друг, по-далеч от старото ни местоживеене. По-далеч от семейство Иванови. Успяхме да станем пазители на Елена. Коля каза, че се надява да я осинови в бъдеще.

Шест месеца по-късно изведнъж се оказа, че съм бременна. По някаква причина Елена продължаваше да подскача.- Ура! Тя е жива! Тя е жива! Мисля, че точно тогава й се усмихнах искрено. За първи път. – На какво се радваш? Смятате ли, че бебето е забавно? – Да!

Разбира се, че е, леля Света! То е забавно и здраво! Ленка вече беше на единайсет и се опитваше да ми помогне. Този факт бавно разтопи леда върху сърцето ми. Беше се родило здраво бебе. Занесохме го вкъщи, сложихме го в креватчето му и отидохме в кухнята. Олена се втурна в стаята и изкрещя. Втурнах се и аз. “Той се усмихва! Мамо, виж, той се усмихва!

Related Posts