Оля не искаше да се връща у дома. Да види отново недоволното лице на съпруга си, да го чуе да казва, че всичко е наред… Каква съпруга, домакиня и майка беше тя. Макар че всъщност беше прекарал само един ден, половин ден, с децата през цялата седмица. И този ден беше изпитание за Оля. Това се случваше всеки петък. Всеки четвъртък тя оставаше до полунощ, за да подготви всичко за следващата сутрин.
Дрехи от чорапи до шапки и шалове. Всичко беше идеално разделено за по-малките и по-големите ми синове. Всяка раница стоеше отделно, така че беше ясно къде е мястото ѝ. Обяд за тримата синове и съпруга. Единственото, което трябваше да направи, беше да събуди момчетата сутрин, да им даде закуска, да ги облече и да ги заведе на училище. Но Хнат винаги мърмореше.
Не можеше да мине нито един петък, без да се обади на жена си и да я критикува, че е лоша майка, че не възпитава децата и че му е трудно да ги приготвя сутрин. Колко тромаво е приготвила всичко. Въпросът е, че Оля правеше всичко сама всеки ден. И всеки петък работният ѝ ден започваше в 6 ч. сутринта. Това беше единственият ден, в който съпругът ѝ трябваше да взима и оставя децата. Днес беше същото.
Оля шофираше и се чувстваше огорчена. Наистина ли беше толкова наранена? В края на краищата това е само един ден. А тя винаги подготвя всичко, за да улесни Хнат… Толкова ли му е трудно да оцени старостта ѝ? Освен това тя работи всеки ден. Връща се от работа с тежки торби от магазина и раниците на децата си от училище.Още от първата минута започна надпреварата между кухнята, всекидневната, детската стая и банята.
Уроци, вечеря, душове за децата, слагането им да спят, почистване, подготовка за утрешния ден. Вече беше около 12 ч., когато Оля започна да се занимава с недовършената работа. Трябваше да я свърши до сутринта. През цялото това време Хнат спокойно си почиваше на дивана, като от време на време даваше нареждания: дали да му направя десерт, или вода, или нещо друго… После спокойно изключваше телевизора, прозяваше се, казваше фразата:
“Толкова съм уморен днес!” и си лягаше. След като приключеше с всички домакински задължения и работни моменти, Оля оставаше сама. Тя обичаше да рисува. Но никой в семейството ѝ не знаеше за това. Тя не би посмяла да каже на съпруга си, защото Хнат би казал, че това е загуба на време и пари за материали. И майката на Игнат щеше да е на същото мнение и да каже на Оля, че си губи времето и не се грижи за децата си.
Ето защо Оля рисуваше тихо, така че никой да не може да я види. Но времето, когато рисуваше, се превръщаше в друго измерение за нея, сякаш беше друго измерение, в което Оля се чувстваше добре и спокойно. Където хората не те обвиняват, а те обичат просто за това, че си такъв, какъвто си. Приятелката ѝ знаеше за хобито ѝ и често се опитваше да ѝ обясни, че не е нормално да криеш това, което обичаш, от близките си хора.
Напротив, те трябва да ви подкрепят във всичко. Тя често чуваше приятелката си да казва: “Отдавна щях да напусна. С децата си. Не бих могъл да живея като теб! – Но това е моето семейство. Обичам и него, и децата… – Това не е любов!” – винаги отговаряше приятелката ѝ и клатеше глава. Оля шофираше и си спомняше първата година от брака им, когато всичко беше хубаво и спокойно. Когато Хнат беше мил и грижовен.
Тя шофираше и плачеше… Когато се прибра вкъщи, Оля тихо свали връхната си дреха и обувките. Но изведнъж осъзна, че вкъщи има още някой. Отворила вратата на кухнята и видяла съпруга си и родителите му. Веднага стана ясно, че посещението им има нещо необяснимо. “Обикновено винаги ме предупреждаваха, че ще дойдат.” “Оля, седни. Трябва да поговорим сериозно”, каза майката на мъжа.
– “Може би първо ще сложа чайника и ще прегърна децата.” “Чаят ти и децата могат да почакат.” Тонът на свекърва ѝ явно не предвещаваше нищо добро. “Нещо не е наред?” – несигурно попита Оля. Защо не можеш да си организираш времето така, че да се грижиш за децата си и да не досаждаш на съпруга си? Така, както би трябвало да прави всяка майка! – Сериозно ли?! Какво лошо има в това?
Давам им цялото си време вкъщи и с децата. Само петъците ми остават за Хнат. Това е нелепо. Той е баща, а аз съм майка. – Не се осмелявай да казваш това. Хнат е главата на семейството. И тъй като не може да изпълнява задълженията си на съпруга и майка, той няма време да гради кариерата си. “Но и аз работя – опита се да възрази Оля, но веднага спря. Най-накрая ѝ просветна, че хората около нея я възприемат като тази, която трябва да върши всичко в семейството им.
Нима нямаха елементарно разбиране за разпределението на родителските отговорности? Чувстваше се огорчена. Оля се изправи: – Къде отиваш? Не сме приключили разговора. – Нямаме какво повече да говорим. – Как ще говориш с майка ми?! – Накрая мъжът си каза думата. – Не го правя! От този ден нататък ще говорим колкото се може по-малко и по-рядко. Тя взе децата. Отиде в селото в къщата на майка си. – Мамо, няма да мине много време.
Ще наемем апартамент и ще се преместим. – Остани, колкото искаш, дъщеря ми. Аз ще помагам с момчетата. Първият период беше много труден, изпълнен със сълзи и размисли за миналото. Но времето лекува. Една сутрин, докато всички още спяха, Оля излезе на верандата и застина от красотата наоколо. Есента била пълна с ярки цветове и младата жена искала да улови този момент. Тя извади статива и боите си. Намери удобно място и започна нова страница в живота си. Там тя е свободна и силна…
