Родом съм от селото, където срещнах съпруга си и се оженихме. През целия си брачен живот мечтаех за развод, но никога не казах на никого за това. И сега, когато се пенсионирах, реших да подам молба за развод. Пенсионирана съм само от един месец, а вече успях да преоценя целия си живот.
Срам ме е да призная, че прекарах по-голямата част от живота си, омъжена за мъж, който изобщо не ме ценеше. Сякаш от очите ми бяха паднали люспи. През първите десет години от брака ни живеехме в село, където мнението на другите има голямо влияние. В селото на практика няма разводи.
Трябва да го изтърпиш, защото къде ще намериш по-добър съпруг? Отначало смятах, че свекърва ми е източникът на всичките ми неприятности. Мислех, че тя е тази, която смята, че не трябва да излизам от къщи, че възпитавам децата си неправилно и че не съм добра в домакинската работа.
Все още тайно си мечтаех за развод, но какво пък, “хората нямаше да разберат”. Тогава наследих апартамент в града от родителите си. Съпругът ми все още не можеше да се възстанови и да си намери прилична работа. Аз станах основният издържащ семейството, но тоталният контрол и упреците не спираха.
Така че не беше само свекърва ми. Но аз продължих да го търпя, защото децата бяха в средата на тийнейджърските си години и не исках да ги разстройвам с развода ни. По-късно децата пораснаха и създадоха свои собствени семейства. Но отново ми беше някак неудобно да подам молба за развод, след като бяхме живели рамо до рамо толкова много години.
Но преди месец се пенсионирах и чух как съпругът ми ме пита къде ще работя сега, защото трябва да живеем от нещо. Самият той е безработен от дълго време. Тогава търпението ми се пречупи. Целият ми живот премина пред очите ми и си помислих: наистина ли искам да прекарам остатъка от живота си с този човек, след като съм живяла толкова много години?
Младостта ми свърши и нямам нищо хубаво, за което да си спомням. Същия ден опаковах нещата на съпруга си и го изпратих в къщата на майка ми в селото. Апартаментът е мой, така че имам право да се разпореждам с него, както пожелая.Но децата ни не разбраха какво направих.
Разбира се, не очаквах да одобрят решението ми, но децата организираха истински бойкот, настоявайки да простя на баща им и да го приема обратно. Дори казаха, че се срамуват от мен пред сватовете. Но аз не искам това. Цял живот ми е било гадно от него.
Наистина ли този човек накара децата ни да се вразумят? Опитах се да им кажа, че сме си чужди и няма смисъл да пазим нещо, което отдавна е изчезнало. Но те сякаш не ме слушат или не искат да ме чуят. Съпругът ми се обажда всеки ден и ме моли да го приема обратно, казва, че сме заедно от 35 години, а аз съм решила да правя концерти на стари години.
Всички толкова много държат на мен – съпругът ми, децата и свекървата – че вече дори не знам какво да правя. Но чувствам, че не искам повече да живея с него. Достатъчно ми е било, достатъчно съм страдала. Но как да го обясня на всички тях и да не се огъна пред обстоятелствата за пореден път…
