– “Кой е там?” – попита майка ѝ, която вече седеше на печката. – “Иди и питай.” – “Кой е там?” – извика тя през вратата.-“Отвори, сватовете са тук!” Галка беше зашеметена от тези думи.-“Кой е там?” – попита тя отново с треперещ глас.-“Ще ухажваме дъщеря ти! Отворете вратата!” Тя се втурна в стаята и започна да дърпа майката от печката.”- Но кой да ухажва? Нинка е все още на четиринайсет години, а другите са още по-млади. Ти ли си?” – не можеше да разбере майка й. Когато вратата се отвори, Галя едва не припадна. Там стоеше този спокоен музикант, когото наскоро беше видяла на една сватба. И те започнаха да говорят за червеното момиче и за мартеницата, която нахлула в къщата им. И накрая сватът заключил: “Искаме да се оженим за това ваше момиче, но не знаем името му.” И той посочи с пръст Халия. “Ще ти кажа едно, дъще – посъветва я майката в другата стая, – няма кого да чакаш. Няма достатъчно красиви мъже за всички и може би това момче ще е добро. Дай ми кърпите, отдавна съм ги сложила в сандъка.
Осъзнаваше, че не изглежда добре с тънкия си ръст и изрисуваното си лице, но защо ли би искала? Но нямаше избор – превърза неочакваните гости с бродирана кърпа. Поканиха близки съседи да седнат за благоприличие. Свариха картофи и изпържиха сланина. Основното ястие беше винегрет, а една бутилка си поделиха всички. Ето как отпразнувахме събитието. Васил, така се казваше младият мъж, израснал като сирак и донесъл със себе си тамбура, защото имал такова богатство. Но момчето имаше златни ръце. Той поправил една изкривена врата и издигнал ограда. Помолил колхоза за фуражка, защото бил израснал в града. Отначало, когато младоженците отишли във фермата, всички жени от тяхната улица седели по прозорците. “Ето една двойка. Той едва й стига до раменете. Трябва да е толкова успешен!” – казваха те. “Щепсел и Тарапунка” – така ги кръстиха селяните. Но двойката не обръщаше внимание на подигравателните думи. Живееха си живота и бавно управляваха домакинството си. Васил също така работеше почасово с приятелите си по сватби. След две години им се родил син. Нарекли го Богдан. С раждането на детето Халия разцъфнала, а Васил сякаш пораснал. Или пък щастието ги е променило толкова много? И тогава Бог ги дари с дъщеря. С течение на времето хората свикнали с необичайната двойка, но те не забравили прякорите си. Понякога мъжете се подиграваха на Васил на по питие: “Как те слуша жена ти?”
И той мъдро се пошегува: “Не тя ме слуша, а аз нея.” Селските жени дори завиждаха на Халка. “Васил-Степсел е започнал да строи къща, а нашата не изсъхва от водката – оплакваха се една на друга, – а казват, че носи цветя на жена си.” В къщата на Халина и Васил беше шумно. Тази година 83-годишната Галина Петровна и 85-годишният Василий Степанович отпразнуваха своята “диамантена” сватба. Годините са огънали гърба на съпругата и сега тя е почти толкова висока, колкото съпруга си. На гости дойдоха две деца, трима внуци и една правнучка. “Знаете ли, деца, отначало ме беше срам да ходя с него, плачех заради подигравките”, изповяда се бабата пред семейството си на празничната трапеза. “А сега ще кажа на всички, че по-добър мъж от моя Василий в селото не е имало и сигурно още няма да има. Защото не можеш да пиеш вода от лицето си, а и е трудно да живееш с когото и да било. А аз имах голям късмет със съпруга си.
