Този ден Иля се прибра у дома по-рано от обичайното – беше едва половин час. Гледаше с неразбиране как жена му облича спящата им дъщеря, а до тях стоеше недоволният им син. “Къде отиваш посред нощ? И къде водиш децата?” – “Реших да те напусна, не мога да издържам повече.” – Варвара погледна в очите на съпруга си и си помисли колко много го е обичала преди. “Ти, най-важното, се махай оттук!” – Иля започна да крещи на жена си, без да обръща внимание на факта, че с виковете си е изплашил децата. Пълно е!” Жена му отговори и излезе от къщата. Варя изживя първата година от брака им като в рай. Тя буквално сияеше от щастие, тъй като имаше красив и успешен съпруг, който я носеше на ръце. – Ще трябва да изтърпиш много с този красив мъж – казваше ѝ понякога майка ѝ, но Варя не я слушаше и винаги казваше на майка си, че семейството им не е застрашено от предателство, тъй като много се обичат. Един ден обаче светът на Варя се разбива на милион парчета: тя научава, че съпругът ѝ има коксанка. След раждането на сина им в дома на двойката започват нови проблеми, а обидата не напуска душата ѝ. По едно време тя дори започна да си мисли, че Иля е изхвърлил от главата си всички глупости, тъй като в семейството се е върнал мирът и спокойствието.
Всичко изглеждаше добре, но съпругът ѝ често отсъстваше в командировки. Варя се успокояваше, че само благодарение на работата на съпруга ѝ семейството им живее в благоденствие и няма нужда от нищо. След като Варя ражда дъщеря си, командировките на съпруга ѝ стават все по-дълги и чести. Беше безсмислено да пита Иля каквото и да било, защото той отговаряше на всичките ѝ въпроси с думите, че е трябвало да се занимава с децата, вместо да мисли за глупости. Варя усещаше, че съпругът ѝ има коксанска жена. Но тя отблъсна тези мисли, още повече че не можеше да промени ситуацията, а да остави съпруга си с две деца на ръце беше истинска глупост. Не му каза нищо, дори когато усещаше парфюма на другата жена и чуваше как той гука с някого по телефона в другата стая. Една сутрин той я нарече Ниночка и дори не ѝ обърна внимание. Малкият апартамент, нищожната заплата – тя знаеше, че е голям късметлия, че я е наел, тъй като нямаше никакъв трудов опит. Варя живееше на автопилот, защото трябваше! Едва имаше достатъчно енергия за дъщеря си и сина си, а и отдавна се беше отказала от собствения си живот. Въпреки това тя се обърка, когато някой сложи красив букет на касата ѝ. “Това е за теб! Наистина искам да се усмихнеш. Може би един букет цветя ще ви развесели поне малко”, каза мъжът, който беше на около тридесет и пет години.
Този човек беше редовен клиент. Винаги купуваше едни и същи неща: колбаси, сос, кафе, хляб и кнедли. – Аз съм Андрей! Смяната ти вече почти свърши, нека те придружа до вкъщи. Варя дълго време не можеше да приеме ухажванията на Андрей, тъй като не вярваше, че мъжът може да има сериозни намерения към майката на две деца. Знаеше, че дори собственият ѝ баща вече не се нуждае от децата, тъй като през последната година не ги беше повикал нито веднъж, а тук беше непознат. Тя изгубила нерви и казала: “Моля те, разбери, аз имам две деца.” “Много добре, тогава планирам пътуване до зоологическата градина за уикенда”, отговорил човекът. Барбара беше объркана и не знаеше какво да каже. Тя не можеше да повярва, че един непознат може да е толкова щастлив да си играе с децата ѝ. Именно той беше научил сина ѝ да играе на дама, а дъщеря ѝ – да кара ски. Той ставал през нощта и тичал до аптеката, ако децата ѝ се разболеели. Тя искала да прекрати отношенията си с него, но в отговор той ѝ казал: “Наистина ли мислиш, че мога да загубя такава печеливша игра? Ще ми станеш ли съпруга? Варя е омъжена за Андрий от повече от 5 години. По-късно им се раждат още две деца и всичките им съседи и приятели казват, че всичките им деца много приличат на баща си. – Знаеш ли, те всъщност все повече приличат на теб! Може би защото ги обичаш толкова много. – Разбира се, скъпа, много ги обичам всичките, защото са твое продължение!
