Имах ужасно детство. Родителите ми никога не се нуждаеха от мен. Мразех къщата си, мразех крясъците в нея, хората в нея, не разбирах защо трябваше да преминавам през всичко това. Най-доброто място, което не трябва да бъде докосвано, е ъгълът под леглото и аз прекарах почти цялото си детство там.
Никога не съм виждал никаква обич от страна на майка ми. Не помня ден, в който да се е усмихнала. Минаха много години, но думите ѝ, че съм ѝ в тежест, все още са в главата ми. Но аз отдавна й простих. Случи се така, че останах без баща си, той почина заради алкохола, в това състояние се скара.
След това майка ми започна да пие много, всичките ѝ пари се харчеха за бутилки, заради това можех дори да остана гладен. В един от пиянските ѝ дни на вратата се позвъни. Майка ми помисли, че това е приятелят ѝ, който пиеше. “Какво искаш?” – беше първото нещо, което майка ми реши да каже на непознатия.
“Искам да видя Игор. Аз съм неговият брат. Не негов, разбира се, а братовчед. Тъкмо минавах оттам и реших да видя как се справя. Как е той? Той почина преди една година. Нека си спомним за него или нещо подобно. Братът на баща ми ме видя да стоя в ъгъла и по-късно ми каза, че съм била кльощаво момиченце.
След това каза на майка ми да ме прибере.Отидохме в магазина. Стоях там и плачех, а чичо ми ме попита какво ми е, но аз не разбрах. – Можеш ли да ми купиш нещо за ядене? – Разбира се, ще ти купя храна. “А искаш ли нова дреха?” – Прегърнах го и веднага се уплаших, защото майка ми никога не ми позволяваше да я прегръщам, винаги ме отблъскваше.
Чичо ми ме успокои. Върнахме се вкъщи и чичо ми дойде направо при майка ми със сделка, за която тя дори не се замисли: “Със съпругата ми нямаме собствени деца и няма да имаме такива.
Ще трябва да се откажеш от дъщеря си, а ние със съпругата ми ще поемем попечителството над нея. Чичо ми ме заведе в дома си и от този ден нататък намерих и семейство, и любов. Леля Вера стана моя майка. Вярно е това, което казват: майка е не тази, която те е родила, а тази, която те е отгледала.
