Баба Нина беше любезна, спокойна и много търпелива. Внуците си спомнят нежния ѝ глас, умението ѝ да ги изслушва и разбира, топлата, вкусна миризма на печива и уюта на старата къща. Но те си спомнят за дядо си по съвсем различен начин. Той миришеше на домашно отгледан тютюн, немито тяло и самогон.
Гласът на дядо ми беше дрезгав и разпокъсан. Баба никога не говореше за него. Но децата и внуците му знаеха, че е бил малко сръчен човек и не е подхващал груба дума, всичко му е било криво. “Но той е работил на железницата – казваше баба ми, – откъде са му дошли маниерите?
Там всички са такива. Работата беше много трудна и силните магически думи бяха от съществено значение. Дядо ми и неговият партньор ставаха на разсъмване, минаваха покрай релсите в продължение на няколко километра от обекта и търсеха всякаква неизправност.
Вземаха със себе си инструменти, за да я поправят на място. Понякога се обаждаха на майстори и блокираха пътищата.Вървяхме в студ и жега, в дъжд и вятър. Вървяхме в тъмното. А здравето му постепенно се влошаваше. Въпреки това синдикатът редовно предлагаше на дядо ми ваучери.
“Не съм човек – притесняваше се старецът, – за да се излежавам в курортите”. Но тогава дойде зимата и дядо ми беше в лошо състояние. Коляното му, което някога беше наранено, го болеше така, сякаш кучета го дъвчеха; дори не можеше да лежи удобно.
Лекарят го прегледа и му предписа коване, но докторът го погледна строго и му нареди да отиде в санаториум. Каза му да фиксира ефекта от лечението, да пие вода и да се топли, иначе всичко ще се върне. Лекарят не бил от профсъюзния комитет и дядо му се подчинил.
Баба му опаковала куфара му и го изпроводила. Тя опаковала всичко – от носни кърпички до вечното самозасяване. Тя скочи от радост: три седмици свобода! Край на пиенето вкъщи, край на скандалите и кавгите.
Гледайте каквото искате по телевизията. Никой не пуши домашно, не обвинява съсипаното от младостта и не излива супа в помийната яма. Тя просто е изстинала, докато дядото е вървял към масата. Той нямаше да търпи неуважение от страна на баба си.
Баба ми печеше питки, печеше семки, обикаляше всички съседи и приятели и се хвалеше, че е разкарала мъжа си. Три седмици по-късно баба ми чакала съпруга си вкъщи, но получила само телеграма. “Няма да дойда, запознах се с Галя, отивам да живея при нея” – това прочела баба ми.
Прочела го още веднъж и се затичала към иконите, за да се кръсти. “Благодаря – повтаряла тя, – благодаря, какво благословение. Веднага събрала всички вещи на дядо си в куфари, всичките му панталони и ризи, които гладила от сутрин до вечер. Дядо обичаше да се облича дори през уикендите.
Сложих всички документи там. Всички негови дреболии, въдици, награди бяха там. Тя постави куфарите на верандата, за да може духът на бившия ѝ съпруг да излезе навън. Дядото се появи две седмици по-късно, когато празникът беше свършил.
Преместиха го на работа, той се изнесе от къщата и изчезна. Дори не пожела да говори с баба ми, нито да се обясни. Тя не очакваше никакви обяснения, напротив, страхуваше се, че дядо ѝ ще промени решението си. Той си тръгнал, а баба ми се втурнала да купува тапети, тъй като от години мечтаела за елегантни стени.
Дядо ми предпочиташе обикновена избеляла къща. Баба ми излезе и купи плат за завесите. Вместо късите пердета “онуча”, които дядо ми беше разрешил, тя окачи дълги, подгънати на машина от самата нея. Щом къщата беше красива, баба ми се зае с градината.
С мотика лично изрязваше всички самосевки, прекопаваше лехите и засаждаше плодове. Ягоди, каквито винаги е искала. Дядо ѝ презираше ягодите заради взискателните им грижи и признаваше само малините: “Те растат сами, нямат нужда от нищо. Баба ми мечтаеше за черешово дърво и сливи и дори се осмели да засади грозде в един слънчев ъгъл.Тя направи къщата уютна и красива.
Изхвърли изпочупените чинии и сложи красив комплект, подарък за рождения ѝ ден. Дядо ми беше строг, позволяваше ми да я пипам само по празници. Всичко отиваше в кошчето за боклук: уморена маслена кърпа с изкривени краища и остатъци от сапун за пране.
Баба разцъфна. Тя започнала да се грижи за себе си, като забравила навика на дядо си да се мие със сапун само в събота в банята. Бръчките бяха видими, а косата ми започна да потъмнява. В къщата се появиха гости.
И се оказа, че 50-те изобщо не са старост, можеш да се занимаваш с бродерия, да продаваш плодове на пазара и да пееш в местния хор. Самотни мъже се опитваха да я ухажват, но баба ми знаеше точно тайната на щастието: никакъв брак, никакво съжителство. Тя вече имаше за кого да пече баници.
