Запознават се преди три години в дома на общ приятел. Ниският, непознат мъжки глас в коридора веднага привлече вниманието на Марина. А когато срещна погледа на сивите очи, които сякаш я пронизваха, разбра, че е изчезнала. Серхий се съгласи доброволно да я придружи до вкъщи същата вечер. Сърцето на Марина затрептя в радостно очакване на нещо ново и велико.
Думите на приятелката ѝ, подхвърлени сякаш на шега, бяха студен душ: “Слушай, Марийо, Серхий е женен мъж, неговата Альошка ще ти изтръгне косата, ако имаш нужда…” – и тя знаеше, че трябва просто да се сбогува на входа на собствената си къща. Но въпреки споровете, когато мъжът предложи да се срещнат “утре”, устните ѝ прошепнаха: “да”. И вече три години те са влюбени.
От три години той я убеждава, че тя, Марина, е жената на неговите мечти. Трябва да изчака още малко, докато синът му порасне. Сега той е на 13 години и когато премине през трудните си тийнейджърски години, ще напусне омразната си съпруга и ще бъде завинаги с нея, единствената си любима. Баба ѝ е казвала на Марина неведнъж: “Не взимай чуждото, а създай свое.
Дори когато напусне семейството, той никога няма да бъде твой: не можеш просто да изхвърлиш сина си от съзнанието си. Млада сте, трябва да изградите свой собствен живот и щастие. Не можеш да го изградиш върху чужда планина.” Марина изведнъж си спомни как двамата със Серхий се бяха уговорили да посрещнат заедно последната Нова година. Той трябваше да изпрати сина си в дома на тъщата и да каже на жена си, че е извикан спешно на работа.
Тя вече била помолила шефовете си за следобедна почивка и не останала дори за чаша шампанско. Докато приготвяше вкусните ястия, тя весело гледаше пухкавата зелена красавица, която Сергей беше донесъл предишния ден: “Той ще дойде скоро и ще започнем да я обличаме. За първи път заедно, като семейство.” Часовникът удари 9, 10, 11… Серхий изчезна. Мариана седеше облечена в нова рокля, с прическа и грим и се надяваше, че всеки момент ще се позвъни на вратата. И наистина звънна.
Но не на вратата. Тя вдигна мобилния си телефон и чу Серхий да шепне: “Свекърва ми е болна, гаджето ми остана вкъщи. Аз ще дойда както обикновено. Целувки.” Тя се отказа безпомощно: беше ѝ омръзнало да посреща старата година сама. В 12 часа Серхий вдигаше чаша шампанско с жена си и сина си. И едва на 1 януари, следобед, той идваше при нея, своята любовница, за да отпразнуват Нова година…
Коледната елха оставаше да стои в ъгъла без украса. Една лятна вечер се върна друг коварен спомен. Той я покани на караоке в един ресторант. Изпяха стари любовни песни, много се забавляваха и Сергей трябваше да остане с нея цяла нощ. Но когато се връщаха през вечерния град, мобилният му телефон изведнъж се обади. “Да, добре, скоро ще дойда.” Завлякох я до най-близката аптека и излязох с торбичка с лекарства:
“Съжалявам, но трябва да се прибера вкъщи, момчето ми не се чувства добре” и се усмихна неловко. Мариана все още си спомня как тази дума я поряза: “у дома”. Вратите на купето се отвориха. “Кондукторът”, помисли си Мариана. “Хубав ден”, каза той, вместо да я поздрави с усмивка. “Може би – отвърна Марина малко объркано, – тъй като пътуваме вече няколко часа, нека се опознаем. Казвам се Олех.”
Войникът седна срещу нея, като все още се усмихваше. Той говореше спокойно, усмихваше се и на нея не ѝ се налагаше да казва много. Олег се оказа много интересен човек. Той обичаше туризма, където и да отидеше! В планините на Кавказ и Тян Шан, в Памир, Камчатка…А той беше толкова интересен! И как умееше да слуша! Говориха си цяла нощ. Марина напълно забрави всички свои проблеми и не забеляза колко време е минало.
Едва когато влакът наближи гарата, тя си спомни, че Сергей трябваше да я чака на перона. Тя моментално стана сериозна. “Марина, тук съм по работа – отрядът ми е изтеглен и сега е разположен във вашия град, не знам нищо за него. Може би можете да ме разведете? Те си размениха телефонните номера. Преди да излезе от каретата, Марина се поколеба – по някаква причина не искаше Олег да я види със Серхий.
Той не настоя да я изпроводи, а само каза, че ще ѝ се обади. Сергей не беше на перона, а Марина не искаше да му се обажда за първи път от три години. Както беше уговорено, тя се срещна с Олег на следващия ден. Той я посрещна с голям букет маргаритки. Тя му показа главната улица, разходи се из парка, хапна сладолед в един летен ресторант и дори се повози на увеселителни влакчета.
Към края на деня мнението на Марина ставаше все по-силно, че не иска да се разделя с този мъж. Изведнъж Олег каза: “Хайде да отидем в къщата на моите приятели! Марина онемя, когато вратата на апартамента се отвори от… Сергей. Мъжът гледаше господарката си с объркани очи и очевидно не разбираше какво прави тук. “Олежка, коя е тази красива жена с теб?”
Алла се изправи зад съпруга ѝ. “Жена ми, Марина”, просто я представи Олег. В стаята беше шумно и всички приканваха новодошлите на масата, за да пийнат по питие и да похапнат. “Не е нужно да обясняваме, че сме се запознали едва вчера във влака”, прошепна Олег в ухото на Марина. “Но така всичко веднага е ясно на всички”, той погледна жена си с втренчен поглед.
“И можем да се оженим още утре, аз съм военен, не ми трябва месец да мисля за това. За миг Марина не съжали, че е завързала възела с Олег. След тази вечер Сергей няколко пъти се опитва да се срещне и да говори с нея. Но Марина беше непреклонна: тя искаше да изгради живота си.
